 |
| Араповския манастир "Св. Неделя" - 20-те години на XX в. |
Известно е, че отношението на османците към църковната институция еволюира в процеса на завоевателния им поход на Балканите.Причините за това са много - непрестанно меняща се политическа ситуация, противоречиви възгледи на ислямските правоведи към проблема, наличие на пъстра мозайка от поместни църкви, които са в различна степен на подчиненост към Вселенската патриаршия. Прибавяме към картината и манастирите, заварени от османците също със силно изразени духовни и стопански специфики. Казаното до тук е достатъчно да си дадем сметка колко е било трудно на завоевателите мюсюлмани, познаващи една религиозна структура /тази на джемаата/ и една форма на благочестива благотворителност /тази на вакъфа / да се ориентират в “балканската православна” ситуация.
В общи линии регламентацията на положението в началото може да се опише по следния начин : Църквата получава според миллетската система широки правомощия да организира, представлява и защитава православната християнска общност в империята. Задължението и е да гарантира нейното верноподаническо поведение и стриктно изплащане на данъците. Това обаче е власт персонифицирана, не инстуционализизирана, т.е. всеки един патриарх и всеки един митрополит получава срещу солидна сума / пешкеш/ от всеки нов владетел персонално потвърждение за правата си чрез берат. В правомощията на християнските водачи влизат събирания на различни църковни данъци, но няма механизъм, който регламентира реинвестирането на част от събраните средства в храмово строителство.Това не означава, че митрополити и патриарси не са давали пари за ремонт на храмове – давали са, но само като лична своя инициатива, а не като задължение на поста, който заемат. Очевидно е, че при това положение енорийските църкви могат да разчитат за обновяването и украсата си основно на своите енориаши.
За разлика от тях манастирите , вероятно поради факта, че се приемат от османците като проява на религиозна благотворителност от рода на ислямския вакъф, имат възможност да препотвърдят пред новата власт статута и стопанските правомощия, които са имали през Средновековието. Това означава, че им се дава правото да наследяват, продават и купуват недвижима собственост, с други думи – те са юридически субекти. При добра инфраструктура и активни монашески братства, които да създадат култ към чудотворни икони , мощи и лечебни аязма те могат да разчитат на поклоннически поток, осигуряващ им също немалко приходи. Следователно юридическата и стопанска конюнктура в общи линии е по-благоприятна за поддържането и съхранението на манастирската, отколкото на енорийската мрежа от храмове.
И в единия, и в другия случай обаче решаващ е т. нар. “начален старт”,а той се определя, общо взето, от два фактора. Първо, нужно е наличие в пред - османския период в дадено селище на храмове – и манастирски, и енорийски. Второ, много е важно безконфликтното завоевание на въпросния регион от османците, защото това би предпазило същите тези храмове от разрушение.
Дали Асеновград /Станимака до 1934г./ е пример на добре изразен континюитет в църковната институция и храмовото строителство от времето на българското средновековие и първите векове на османското владичество?
Известно е, че Станимака изживява своето средновековие в обслужване на крепостта Петрич и Бачковския манастир. Нейната политическа и църковна история обаче не започва от 1083г и от великия домесник на Запада Григорий Бакуриани, който е решил да създаде тук своята армено-грузинска обител. Внимателния прочит на Устава и наличието на доста “исихастирии” в селището ни убеждава, че нейният ктитор го е заварил като развит монашески център. Със сигурност обаче в него е имало и храмове, подчинени на Пловдивската митрополия. Въпросът е дали мрежата им с времето се разширявала за сметка на манастирската, или не, т. е. пред нас се поставя задачата да маркираме параметрите на тяхното взаимодействие.
Митрополията в Пловдив почти през цялото си съществуване през Средновековието е била под юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Дори когато през втората половина на 14 век регионът се присъединява към българската държава, не е сигурно, че и каноничното подчинение на митрополита на търновския патриарх е факт. След идването на османците пловдивският митрополитски трон е един от най – авторитетните : в рамките на 15–17 век поне трима негови предстоятели са бивши или бъдещи патриарси.
Да се върнем на Средновековието и на въпроса какъв е принципът на взаимоотношенията между мощната митрополия и не по- малко влиятелния Бачковски манастир и това как се отразява на храмостроителството в региона. При сериозния, стигнал дори до съд , конфликт между пловдивския митрополит и Бакуриани и категорично прокламирания имунитет на манастира, предполагам криза в съществуването на енорийските храмове в подопечните нему селища. Има обаче ред треби, които са в прерогативите само и единствено на енорийските храмове и, естествено, подробните предписания в Устава за реда в обителта изключват изпълнението им в манастирската църква. Задълженията на монасите, пак според Устава, не включват и извършване на въпросните треби в селищни храмове извън манастира, които не са негови. Така се губят енорияши. Въпросът е какъв е бил изходът от тази ситуация. Смятам, че някакво обяснение на проблема можем да намерим в започналия масов градеж на манастирски църкви в Станимака. Те са толкова много и внушителни, че само изреждането на оцелелите от тях до днес - крепостната “Св.Богородица”, метошката “ Св. Георги ”, “ Св. Йоан Кръстител ”, “Св. Богородица – Благовещение” - е достатъчно да се запитаме - не са ли били те и енорийски ? За “Св.Георги” при метоха знаем, че в едно по-късно време / 18 – 19 век/ е бил такъв, но за по - ранния период има само слаби археологически податки. Средновековната абсида, останала от храма “Св.Богородица- Благовещение” е с много големи размери и е логично да предположим ,че и тук става дума за църква с двойно предназначение – и манастирска, и енорийска, а не за някакъв параклис.
Казано с други думи, през Средновековието предполагам наличие на “конкуренция” между, от една страна, храмове, собственост на манастира и обслужвани от монаси, които се опитват да удовлетворят нуждите на паството от всички видове треби, и, от друга, енорийски такива, които признават само и единствено пловдивската митрополитска катедра. Проблемът е в това, че за мрежата от манастирски църкви имаме някаква яснота, докато енорийската засега остава скрита.
Когато търсим параметрите на църковното пространство в Асеновград трябва да маркираме съществуването и на други /освен Бачковския/ манастири. В района на селището има няколко обители - Горниводенски, Кукленски, Мулдавски, за които се приема, че са наследени от Средновековието.Първият въпрос, който си задаваме, е свързан с това какъв е характерът на взаимоотношенията им с Бачковския манастир. Воден е частен имот на Бакуриани, а Банище/ квартал на дн. Куклен/, заедно с извора и крепостта си, е на самата обител. При това положение може да се предположи, че два от посочени по- горе три манастира в един ранен момент от своето съществуване /ХІ – ХІІ в/ са подчинени на Бачковския, т. е. имаме групировка от рода на светогорските лаври.Дали обаче не е по – вероятно тези обители да са създадени в по – късно време / ХІІІ – ХІVв./ в някаква, условно казано, опозиция на независимата Бачковска обител? Дали те не се явяват някакъв “санитарен” кордон от епархийски, подчинени на пловдивския владика манастири срещу чуждоезичния, чуждоетничния Бачковски? Във всеки случай нашествието на турците ги заварва точно като епархийски , подчинени само на Пловдивската митрополия и няма доказателства в османските векове между тях и Бачковския манастир да се осъществява някаква комуникация, изразена например в обмен на монаси, книги, утвари.
Ако приемем, че Кукленският, Мулдавският и Горниводенският манастири са част от епархийската мрежа обители, разположени по протежението на цялата родопска яка и тя е създадена точно през Средновековието, трябва да признаем сериозната липса на писмена информация за тях от това време. Нямаме никакви сведения за дейността на Мулдавския манастир до 16 век. Предположенията за съществуването на два, а не на един, манастири – “Св.св.Кирик и Юлита” и “Св. Параскева” при Воден още през Средните векове също се базират по- скоро на легенди, отколкото на сериозни археологически и други изследвания. За манастир при село Паная,/дн. Руен/ имаме податки от археологически разкопки, но никакви наративи. От по-късно време / 17 век/ пък се срещат спорадично писмени сведения и за още един манастир при Мулдава, наречен “Св. Йоан Богослов” .
Едва през 14 век присъствие , поне по отношение на писмените доказателства, демонстрира Кукленският манастир. Явно с целебния си извор и славяноезие той започва да става сериозна конкуренция на Бачковския .
И така , през Средновековието районът на Станимака се оформя като едно от онези манастирски селения на Балканите , наречени “малка Света Гора” /Софийска, Търновска, Сливенска/.Уникалност на ситуацията тук привнася Бачковската обител. Първо, защото е място за отшелничество на армено-грузинци .Наистина, техните етнически особености са донякъде нивелирани от универсалисткото православно иночество, но фактът, че силно изразената духовна връзка със светогорския Ивиронски манастир и Грузия пряко рефлектира върху архитектурата и изкуството на Бачковската обител, не може да се отрече. Второ – манастирът, поне в началото на своето съществуване е крупен стопански субект, едноличен господар на множеството селища в региона, в Беломорието и Солунско. Има независим статут и, ако не по отношение на светската власт, то по отношение на църковната май успява да го съхрани до идването на османците.В нито една от другите “малки Свети Гори “ в етническата територия на България няма такава симбиоза на икономическите и духовните параметри на феномена “византийски манастир” в неговите най-широки граници и измерения. Както се видя по – горе, независимо от подбудите, около него се създава постепенно мрежа от скитове и манастири , разноезични и разноетнични.
Засега не знаем как цялата тази с векове разработвана манастирска и енорийска мрежа посреща османците. Не знаем дали в предходната епоха не е пострадала от нескочаемите войни между самите православни владетели, не знаем в каква степен всеки нов господар е регламентирал и признавал статута им.
Османците завладяват региона в началото на 70- те години на 14 век. Един договор за продажба на робиня в Кандия, чието месторождение с известна несигурност е разчита като “Станимака”и няколко легенди говорят за съпротива на местното население и на намиращите се в крепостта войници пред прииждащите турци. Фактът обаче, че почти всички храмове и самата крепост са оцелели, говори за сравнително безпроблемно завоевание. Оцелели са и манастирите, но за тяхната съдба съдим от документи, датирани век – век и половина по-късно от завоеванието, което налага много голяма условност в изводите и обобщенията. Бачковският манастир е най-облагодетелстван откъм извори от епохата и въпреки това в научната литература е представен ту като средище на балканския духовен елит и оживен книжовен и поклоннически център, ту като западаща монашеска общност,чиято обител е разрушена, а богатствата - разграбени. Липсва засега султански ферман, който да отговори на въпроса дали Уставът, като завещателен акт на хора от не-царски произход, каквито са братята Бакуриани е имал същата юридическа сила пред османците ,каквато Шишмановата грамота на Рилския манстир например. Затова не знаем в какво точно се състоят привилегиите на бачковските монаси. Едва новоткритите в истанбулските архиви описни регистри от 16 век успяха да хвърлят някаква светлина върху проблема.От тях става ясно, че в първите десетилетия на века манастирът е част от султанските хасове, а между 1560 – 65г. се включва във вакъфа на Сюлейман Великолепни. Подробният анализ на данните показва, че Бачковският манастир попада в категорията на средноголемите балкански обители. Не е богат като Рилския и някои от светогорските манастири и не ползва техните големи привилегии, но е запазил значителни приходоизточници, благодарение на които е все още основен стопански фактор за региона, в който се намира .В подкрепа на думите си ще посоча само, че житната продукция на малобройното монашеско братство се равнява на 1/5 от тази на целия град , а добива на вино – на 1/8 негова част. Оказва се също така, че във фискално отношение на манастира е наложена сравнително поносима тежест - плащането на неголяма ,фиксирана сума срещу всички данъчни задължения - от 500 акчета в началото на 16 век до 3000 акчета в неговия край. Така държавата е гарантирала жизненост на обителта. Все пак това е малобройно братсво/ между 5 и 13 души /, чиито приходи от владенията в околността колкото и да са много, не са достатъчни да обезпечат обновяването на манастира в размерите, в които това става в началните десетилетия на 17 век. Било е възможно обаче още в 15 – 16 в. поддържането и периодичното преустройство на станимашката страноприемница - факт, подкрепен недвусмислено от археологическите разкопки.
Пак в светлината на османската фискална документация нека видим какво е положението на другите манастири, намиращи се в непосредствена близост до Станимака. Мулдавският “Св. Параскева” има , според архитектите, в някои от съоръженията си строителен пласт от 15 – 16 век . От това време се срещат и пръснати из архивохранилищата ни негови ръкописи и старопечатни книги. За пръв път обаче обителта се среща в османски регистър от средата на 16 век. Това е опис , правен през 1570г.,където като част от мюлка на Шах султан е описано селището Мулдава заедно с неговото синур-наме. Вероятно в най-скоро време след изготвянето на описа Мулдава е вакфирана, за което говорят османотурски документи от по-късно време. Намиращият се в землището на това село манастир” Света Параскева” е със шестима калугери, чиито задължения срещу имотите им към мюлк-сахиба, впоследствие вакъфския мютевелия, са 500 акчета на година.Приходоносните обекти на обителта са в равнината – ниви, воденици, ливади. Те явно са осигурявали средства за поддържането и , но не и за строителни и художествени начинания със широк размах . Вероятно по тази причина подчинения и манастир “Св. Йоан Богослов” в един момент е престанал да съществува.
Горниводенският и Кукленският манастири, както и този при Паная са включени във вакъфа на Шехабеддин паша. Османският регистър, даващ ни сведения за тях, с който засега разполагаме , е от 30 – те години на 17 век. Данните в него са повече от оскъдни – споменава се само фиксираната сума , която манашеските братства дължат срещу всичките си данъчни тегоби. Малкият манастир при с. Паная изплаща само 400 акчета годишно на вакъфа, докато сумата на Кукленският е 900. Това, което дължи Горниводенският манастир е цели 1400 акчета , което пък ни подсказва, че тук наистина вече има два манастира в някаква степен на съподчиненост. Видът на документа не би могъл да ни дава информация нито за приходоизточниците на манастирите, нито за броя на монасите им.
И така, до края на 16 век всички обители в региона се оказват в някаква степен на жизненост и се намират на територията на ислямски вакъфи. Очевидна е идентичността в подхода на властта към тях във фискално отношение - изискване да заплащат само и единствено фиксирана, неособено голяма сума срещу всички задължения.Това наистина гарантира тяхното съществувание, но едва ли може да реши въпроса със събирането на големи средства за капитални ремонти и преустройства.Все пак през ХVІІ век в различна степен всички те, особено Бачковския и Кукленския, предприемат такива строителни действия. При това положение се налага да предположим, че пътищата и средствата,осигуряващи материалната обезпеченост на монашеските братства не винаги са отразявани в каквато и да е документация, най-малкото фискална.
Бачковските монаси се справят с проблемите, залагайки по примера на светогорци на лептата на богомолци и на парите на заможни миряни.За разрастването на поклонничеството създават легендата за чудотворното явяване на иконата на св. Богородица в Клувията и дават началото на литийно ществие, което се прави до днес.Търсейки нови ктитори, ги намират в лицето на влиятелни станимаклии и пловдивските митрополити. Освен това активизират контактите си с другите балкански обители, със Света Гора и духовния център Константинопол. Именно тук, сред фенерската аристокрация откриват най-платежоспсобните си дарители, а и създават контакти с молдовските князе - все връзки, жизнеустойчиви през целия 17 век. Засега механизмите и посоките на действие на кукленските монаси не са така изяснени.Очевидно е обаче, че и те разчитат на поклонничество, залагайки на целебния си извор. И те търсят материална подкрепа, но явно предимно от славяноезичния православен свят – Русия и Сърбия. За съжаление архитектурното и художествено наследство на този манастир до момента не са били обект на професионално изследване и не може да се направи съпоставка с Бачковския. Така не могат да се направят и съответните изводи за различията във влиянията при строителството и украсата им, осъществени почти по едно и също време, но явно от различни майстори, с различна концепция, теологична и художествена школовка. Спомена се по-горе, че другите малки манастири около Станимака са действащи, но параметрите на тяхната духовна и строителна дейност засега слабо са изяснени. Още по-трудно е да се маркира енорийската мрежа от храмове в Станимака в ранния османски период. До 1720 г., когато ерусалимският патриарх Хрисант Нотара изброява поименно петте енорийски храма в Станимака и Амбелино, за тяхното съществуване можем само да правим предположения.
Предварително условие за наличието на християнски храмове е фактът, че градът запазва конфесионалната си устойчивост – до края на разглеждания период мюсюлманите не надхвърлят 3-4% от населението.В първите по време османски дефтери ,с които разполагаме, тези от началото на 16 век, седем от махалите са вписани с имената на свещеници. Не зад всеки от тях, разбира се, приемаме наличие и на храм, но фактът, че в момента на първичната регистрация на населението / може би още в 15 век/ в града е имало такова внушително число бяло духовенство е показателен. Още по-красноречив е авариз – регистърът от 1695г., според който тук има 16 попове.
Наличието на клир не е достатъчен факт за храмостроителство, нужно е и заможно население, и християнска ревност, и силни позиции пред църковните и османски власти.Че жителите на селището се грижат за своите църкви, съдим от една султанска заповед от 1624г.,която е издадена по повод оплаквания на мюсюлмани от непозволения от шериата ремонт на голяма църква и украсата и с цветни мозайки.Би могло, разбира се, да допуснем,че се касае за някой от храмовете на Бачковския манастир в града, но прецизната по принцип в това отношение османска канцелария, подготвила текста на заповедта, едва ли би пропуснала да отбележи този факт. Освен това началото на 17 век е време на “припознаване” на енорийските и манастирски храмове в Станимака , което дори е станало повод за идването в селището на специална комисия от страна на Патриаршията.Тя е направила, по спомени на стари хора, списък на “запустелите” храмове на Бачковския манастир, а със специално писмо патриарх Кирил Лукарас от 1628г.е наредил на местните клирици да не се месят в дейността им. Благодарни сме на писмото на Лукарас за идентификацията на църквите в селището, която предлага, но документът повдига и въпроси, които още чакат отговор. Например - явно е, че чрез Патриаршията монасите са искали да се защитят от пловдивските митрополити, но защо тогава едни от най-големите им ктитори - храмостроители са точно те? Митрополит Даниил се счита за възобновител на манастира, позволява си дори да промени името му на “Св.Троица”, а и той, и другите след него благодетели на обителта, Мелетий и Гавриил, получават по разни поводи / връзки с жени, непокорство, сребролюбие / наказания от Патриаршията.Защо? Очевидно отношенията между манастирите, /не само Бачковския/, енорийското свещенство, пловдивските митрополити и Патриаршията в 17 век са изключително сложни и при квалификацията им не бива да се подхожда опростенчески.
Във всеки случай наличието на множество обители около Станимака и също немалко храмове в самия град обяснява факта, че в края на 17 век тук е седалището на викарийния епископ.Тази обвързаност на селището с митрополията очевидно му помага в търсене на средства за обновяване на храмовете и подобряването на инфраструктурата тук. Пример : в края на 17 век, през 1691 – 92г. от султанската канцелария излизат три заповеди до пловдивския кадия. С едната се дава разрешение на християнското население на Станимака да поправи своята църква , а другите две позволяват на капукехаята на Молдова Ласкарис Копароглу да ремонтира със свои средства моста на станимашката река и църквата в Бачковския манастир /вер. Св.Архангели/.Не можем да не си обясним тази благосклонност на османската власт и съпричастността на молдовските князе с ходатайството на Дионисий ІV, изключително деятелния патриарх, който на два пъти е бил предстоятел на пловдивската катедра и три пъти на патриаршеската, преди да умре през 1696г. в Букурещ.
Наличието на множество храмове в Станимака не убягва от погледа и на преминаващите през него пътешественици. Евлия Челеби в обстойното си описание на града през 1660г. не пропуска да посочи съществуването на три невернически църкви, като прави уговорката,че само една е действаща.По-конкретни са французина Пол Люкас /1706г./ и ерусалимския патриарх Хрисант Нотарас /1720г./.Първият говори за 12 храма в селището, без да се броят тези от околните височини, а другият поименно изрежда църквите в Станимака – “Св.Богородица”, “Св.Никола”, ”Св.Марина”, метошката “Св.Георги”,която е и с енория и храма в квартала Амбелино, който също е посветен на св. Георги. Бележките му, макар и писани извън разглеждания в настоящото експозе хронологичен отрязък, разкриват ситуация, идентична на тази от поне предходното столетие .
Да обобщим казаното дотук.Османците заварват в района на Станимака мощна църковна институция – и в манастирското, и в енорийското и проявление. За разлика от другите “малки Свети гори”, които в 15-17 век се разпадат, ред фактори са способствали за съхранението на тукашната “Родопска Света Гора”. Храмовата мрежа е запазена, дори има добри възможности за ново строителство.В случая с Бачковския манастир то е така мащабно,че няма аналог в храмостроителството в българските земи по това време.
------
От тук може да поръчате моите книги
