По време на Възраждането и след Освобождението е било чест да посетиш Божи гроб. Тези люде се смятали за най-благочестиви и праведни и затова били на специална почит и уважение.
През 18 и 19 век Станимака се замогнала и станала икономически фактор в региона. Развили се занаятите, земеделието и скотовъдството. За това спомогнали ореховите и бадемови дървета, отглеждането на лозя, тютюни и пашкулопроизводството.
И преди е имало хаджии от трите махали: Амбелино, Ципрохор и Станимака. Но около и след Кримската война движението се разрастнало. Посещението в Йерусалим, особено по Коледа и Великден, носело най-много слава почит и уважение на хаджиите. Хаджии ставали предприемчивите и заможни граждани, стремящи се към духовно усъвършенстване. Макар и условно, бихме определили три периода на хаджийското движение: Първи - през Възраждането до Освобождението; Втори - от Освобождението до края на Първата световна война и трети - след Първата световна война до наши дни. Характерно за първия период било дългото и мъчително пътуване до Йерусалим. Посетителите тръгвали месец-два преди забележителните дати през Одрин, Цариград, Яфа, западните градове на Мала Азия, Сирийската пустиня. И докато пътуването в Европейска Турция било сравнително безопасно, то за азиатската част посетителите наемали заптиета за охрана и водачи, за които плащали скъпо и осигурявали прехраната. Докосването до светото миро, слушането на литургията, посещението на Божи гроб, Витлеем, Голгота, изкъпването в река Йордан и др. доставяли духовна наслада на богомолците. При завръщането си те надълго и широко разказвали за преживяното, за тамошните църковни обичаи, и неусетно се издигали в очите на останалите си съграждани със своята религиозна интелигентност, като самите те добивали самочувствие, ставали по-напредничави и дръзки личности.
От далечината на годините е трудно да се издирят имената на всички хаджии, дори от 19 век. Потомството след тях взимало бащиното име като фамилно и било чест в него да фигурира представката "хаджи". От пресата след Освобождението и спомените на станимашките жители, събирани от обществениците Васил Балтов, Христо Шипков, Васил Димитров и Димитър Попов, както и документите на общината от онова време, могат да се научат имената на хаджии от първия период: хаджии: Докси, Фори, Ламбри, Ксаф, Врачо, Киря, Малкоча, Тюлю, Колач, Анод, Пицаря, Киза, Петър, Аргир, Айнаджи, Мина, Ерави, Михаил, Костадин, Щерьо Пангалу от Амбелино, хаджи Панайот Бако, хаджи Дуло и др.
Според спомените на станимаклията Щерю Хаджигеоргиев, за първи хаджия от онова време може да се смята Хаджи Кузма, преселил се в Станимака от хасковските села в края на 18 век. Учителят от трикласното българско училище Христо Шипков научил и записал за свадата на бахчемахаленци (българи) и амбелинци (гърци) от 1830 година. Враждата възникнала от неправомерно събиране на данъци. Българите от Бахчамахала се водели към Амбелинските данъчни регистри и плащали по-големи данъци от гърците. Тогава те, начело с бако Динчо, хаджи Стоян, хаджи Жельо Сталев, Динчо Гьорчоолу и хаджи Апостол, повели борбата за отделяне на махалата си. Пловдивският паша се вслушал в исканията и ги снабдил с отделна данъчна пусула (ордер).
Освен хаджиите миряни, в Станимака са живели и хаджии духовници, между които е хаджи Неофит, един от най-възрастните бачковски монаси. За него се предполага, че е живял като светско лице с непреклонно българско самосъзнание в Асеновград преди Освобождението. Друг такъв духовник бил хаджи Иеремия. Според йеромонах Антим Топалов в мемоарите му "Моите спомени (За Бачковския манастир), от малък Иеремия станал послушник, а след това таксидиот на манастира. Родом е от Стара Загора, а според Хр. Шишков - от село Кючук Хасан (днешно Голямо Асеново) - Хасковско.
Хаджи Иеремия бил пестелив и събрал немалко средства през живота си. Участвал със свои пари в строежа на черквата Св. Богородица Балъклийка. За нейната направа използвали олтаря на стар параклис със същото име. И така в края на 50-те години на 19 век Иеремия бил действащ свещеник с малка енория. През това време той се сдобил и с два яхана (дюкяни към църквата), като не се знае дали са построени или купени от него. Когато се оттеглил от манастира, негови заместници станали поп Данаил, поп Георги Хр. Хрисологов и поп Калиник. Иеремия станал йеромонах и за кратко време през 1870-1891 година, а по други данни през 1896 година и игумен на манастира. През 1880-1885 година живеел в пристройката на църквата, която вече станала негова собственост, а след игуменството си окончателно се преселил в нея. През това време поп Калиник станал гръцки архиерейски наместник в Пловдив и духовен началник на Иеремия. Знаейки състоянието на стареца, Калиник при всяка възможност го притеснявал за пари. Даже поискал да получава приходи от църквата, тъй като на стареца стигали приходите от яханите и воденицата на манастира, която му предложил в замяна. Хаджията отказал, за което Калиник му нанесъл побой. Това го отвратило, както и негодуванието му, че българите били в гръцката църковна община. Според спомените на Ангелина Прашкова, нейният баща Янко Прашков изиграл важна роля за преминаването на църквата в български ръце. Той знаел отлично гръцки и негодувал от презрителното отношение на Калиник към българите. Двамата с хаджията се съюзили помежду си и привлекли българския архиерейски наместник в Пловдив - свещеник Васил Аврамов, който докладвал на пловдивския български владика. Уговорено било и на 1.01.1891 година хаджи Иеремия предал църквата на българската духовна община пред Янко Прашков, Вълчо Баев, Делю Петков и Васил Димчев.
Реакцията на гърците не закъсняла и те обградили църквата. Българите се принудили да поставят охрана, за да я пазят от гръцки младежи и ученици, които като минавали и хвърляли камъни. Хаджи Йеремия ослепял и починал на 20.05.1896 година. Погребан е в двора на църквата. След смъртта му дошъл пловдивския гръцки владика Фотиос да иска църквата обратно, но този път българите привлекли околийския началник Стефан Загорски и полицейския пристав, тогава Фотиос бил изгонен от града. За свещеник бил назначен Ив. Тонев от Бачково, който ремонтирал и църквата, а според учителя Хр. Шипков, приживе хаджи Иеремия построил със свои средства параклисите "Св. Никола" на ул. "Патриарх Евтимий", "Св. Петка" (Малката) и "Св. Марина" до мелница "Никола Панайотов".
Не по-малко внимание заслужава и друг духовник хаджия - отец Макарий от манастира "Св. Петка". От 50-те години на 19 век той бил монах на манастира, а от 1862 година на няколко пъти и игумен. Според вестник "Родопски напредък", кн. 1 от 1907 година, отец Макарий има заслуги за запазване на манастира от грабеж през бурната 1876 година. До 1875 година Ахмед Ага Тъмрашлията бил кърсердарин и след като починал, неговият син Хюсеин го заместил. Скоро след възстанието той посетил "Св. Петка" и тогава в разговор хаджи Макарий му казал: "Ахмед ага, баща ти беше голям защитник на манастира, той се помина, сега ти оставаш да го браниш и покровителстваш". "Попе, ако някой Ви направи малко зло, напишете ми едно писмо с две думички и под земята да е, ще го намеря". И удържал на думата си.
По време на Априлското възстание 500 души българи-мохамедани от Лъкинските села, след като плячкосали село Добростан, се насочили към манастира "Св. Петка" да го нападнат. Тогава Ахмед ага проводил своя юзбашия Мустафа Семерджиолу в Добростан да ги предупреди, "че през топуз ще ги прекара", ако нещо сторят на манастира. Това била добрината, която Ахмед ага направил на манастира.
