Станимашките дегустатори на вино - Иван Гащилов

Традиция, останала от стари времена, гласяла, че виното не може да се продава на каквато и да е цена, без да бъде дегустирано.

Дегустаторът, както казват французите, с първата глътка разбирал какво е виното, с втората глътка познавал какво е качеството, а с третата глътка определял годината на производството.

Дегустирането е тънка работа, защото трябва съвсем точно да се определи качеството: бистрота, цвят, вкус, тръпчивост и сила.

Дегустаторството е призвание, а не професия.

Тук са произвеждали разни вина още от траките, тяхна е мисълта, че виното има божествена сила и блясък.

След като виното се източи в бъчвите, стопанинът го опитвал по няколко пъти на ден и канел за преценка прочути познавачи.

Тези дегустатори се разполагали на мохабет с обилно ядене край бъчвите и никога извън избата. Тук в хладината качествените контрольори, представляващи обществената оценка, сядали на обърнати дървени ведра, за маса им служел някой обърнат гюбек. Опитвайки виното, те обсъждали как е на вкус, тръпчивост, аромат и сила.

Прочути и познати от всички оценители в града ни са били станимаклиите Спиро Каварджията, Михаил Пинтията, Щерю Чумата, Начо Стояноолу, Иван Турбетя и др. Тяхното мнение за "максула" партидата на някой винар се е считало неоспоримо като закон. Този престиж бил завоюван със стародавна почтеност, защото нито един от тези пиячи не "турял грях на душата си" да каже добра дума за лошо вино, макар да е имало опити да ги съблазняват с паричен подкуп. Към тях са се отнасяли за съвет идващи да купуват вино търговци от далечни краища.

Дегустаторите, щом влязат в избата, където са бъчвите, и пуснат канелката, телата им замаляват от цвета и шума на виното и се замайват. Правят си сметка да пият толкова, че да могат сами да си се изкачат по стъпалата навънка. Изливат от каничката малко вино и казват "лека им пръст на умрелите". После се усмихват на себе си, поглеждат врабците, които трополят по клоните на дърветата на двора, и си тръгват.