Първият клисар на храм "Св. Димитър" в Асеновград - Венцислав Попов

През 19 век преселилите се в Станимака жители на околните села спомогнали немалко за българското самосъзнание и Възраждането в града. Един от тях, със своето скромно участие е Димитър Георгиев (Ацалата). Роден е през тридесетте години на века в село Индже-кьой хаджи Елеска кааза.

Още докато е малък умира баща му и той остава да живее с майка си и сестра си Анастасия (Наньо). Когато израстват младежи, умира и майката. Тогава двамата се преселват в Станимака, на чирашка и ратайска работа. С парите, които са имали и препечелили, успяват да си купят дворно място под Нохто махала.

През 60-те години на 19 век турската власт парцелирала този незастроен склон с цел да присъедини архитектурно Амбелино с полската част на града.

По вътрешно убеждение Димитър се свързал с прогресивни български младежи и взел участие в движението за българската църковна независимост и службата на черковно-славянски език в нея. Но къща не се строяла лесно - той даже не успял да събере пари за нея. Но пък се включил в общото дело за събиране на средства за строеж на българска църква, тъй като общата "Св. Троица" била окупирана от гърците. Закупено било място, източно от това на Димитър и Анастасия и започнал строежа с доброволния труд на българското население от Харман махала - мъже, жени, дори и юношите. Храмът, посветен на св. Димитър, бил завършен на 15 август 1866 г. Но при откриването се разбрало, че дворът е останал малък и трудно ще побере всички богомолци. И тогава, под еуфорията на постигнатото и в духа на времето си Димитър и Анастасия решили да преотстъпят горния край на своя двор в полза на църковния. Може би и това да е помогнало в последствие на заседание на църковното настоятелство Димитър да е определен за клисар на църквата, което тогава се е считало за престижна служба.

А ето какво е разказал първият клисар за онова време: Започнали службите и радостни и доволни, в новите си дрехи, българите тръгнали на църква. Но премеждията им от страна на гърците не престанали. Децата на гръкоманите, повечето на юношеска възраст, се събирали на групи, посрещали го и ги навиквали с обидни думи: "хундрокефали, просяци, парцаланковци (парцалесас-шхьореви)" и др. Някои от по-големите били и по-дръзки - доближавали черквата и дори хвърляли камъни по нея. Тогава дори счупването на едно стъкло било голяма пакост.

Нравоученията на възрастните (българи и някои гърци) не дали резултат. За да избегнат сбиването с българските деца и нови разправии пред турската власт черковното настоятелство решило да въведе наряд "пазванлък": всеки здрав български младеж трябвало да остави своята работа и в едно денонощие да бъде охрана на обителта. И тази дейност продължила, докато набезите на гърчетата престанали (а може би до построяване на каменна ограда около храма).

И за още едно пазене е разказал старият клисар: Било е през април 1876 г. Избухнало Априлското възстание. В Станимака не въстанали, понеже нямало кой да ги поведе. Турците започнали да се мобилизират и доста от тях (тези, дошлите от околните села) не скривали своите намерения за плячка. Районът около джамията (малката джамия до противопожарната служба) почернял от въоръжени мюсюлмани. Настъпил провал в революционния комитет и и първият български свещеник Георги Христов Хрисологов бил арестуван и отведен в затвора във Филибе. Имало опасност някои от башибозука да нахлуят и в "Св. Димитър". Тогава се решило в църквата винаги да има много хора - присъствието им можело да бъде оправдано с Великденските празници. А в случай на набез, да бъде извествена официалната турска власт и беят на града - Шабан бей, който бил закрилник на българите...

Избухнала Освободителната Руско-турска война. През есента на 1877 г. разбитите войски на Сюлейман паша заселили село Индже-кьой. Жителите му се спасили с бягство в гората. След Освобождението се завърнали по родните си места и по-надолу, в полето (за да имат по-големи дворове) построили своето ново село, наречено Новаково. И макар да не бил живял в Новаково, Димитър бил прекръстен на Димитър Новаковеца, за което не се разсърдил.

Димитър затвърдил службата си на клисар след Освобождението. От наследниците не се знае кога - преди или след 1878 г, се постигнала договореност между Димитър (Ацалата) и църковното настоятелство - братът и сестрата да предоставят своя двор, а настоятелството да построи сграда за живеене в него, двамата да живеят там до смъртта си (Анастасия като поддържаща чистотата в храма), но децата им да нямат право да го наследят - то да остане църковна собственост. И този договор, подобно и при други храмове бил спазен от страните.

Поколенията след 1878 г. запомнили църковния живот с неотменното присъствие на клисаря и ключаря дядо Димитър - стареца, продавач на свещи. Той служил дълго време там - повече от 20-25 години. Кога е починал, наследниците не успяват да установят. А сестрата Анастасия Г. Запрянова (по мъж) надживяла брат си и почнала на 92-годишна възраст през 1929 година на Тодоровден. 

(снимка храм Св. Димитър 1952 г.)