По време на пореден преход в Родопите преминах през село Ягодина. Там видях местните баби. Разговорихме се. Говорихме дълго. Според тях със сигурност, туризмът е спасил селото.
Сутрин се събират в импровизирания "Пенсионерски клуб". Пият кафе, обсъждат, ядосват се, радват се. След това се залавят за работа, а тук такава винаги има. Разбира се, с нетърпение очакват възможността да се видят с децата, внучетата и пра-внучетата си. Най-сладките мигове за една баба, особено ако всички са разпилени в различни краища на България.
Едната баба на 82 години, другата на 87. Тръгнали са смело към свята дълбока старост с достойнство, сила и кураж. През тия ръчички са минали тонове работа. Десетилетия къртовски труд. Но няма да ги чуеш да се оплакват или да са недоволни от съдбата си. За всичко искат да си говорят, на всеки да проводят здраве. Само едно не обичат. Тия, дето "разсипаха хубавото село и всичко затриха". За тия, дето ги поставят в положение, че не могат да си платят сметките. То май никой не иска да говори за тях и не ги обича много-много.
Обичам да разговарям. Непринудено, без тема или отправна точка. Много пъти прехвърлях в съзнанието си всяка дума от нашия разговор и винаги правих паралел с нашето ежедневие на градски хора. Ето, дори гледайки снимката, не съм оставил мобилния си телефон...Тези жени ще те спрат на улицата, ще ти направят кафе, ще си говорите, ще намерите интересни теми. В големите градове ние дори не си познаваме съседите, не си говорим с тях, не си споделяме. Не само това, ами когато дойде празник, събитие или повод, получаваме и си изпращаме виртуална картичка, коя от коя по грозни и бездушни. Ще забравим и да пишем и да се изразяваме чрез думички и буквички. А те са това, което ни отличава от животното или от машината.
Винаги, когато разговарям с жители на села или малки населени места, все по-отчетливо усещам липсата на нормални разговори между нас - градските чеда. Чисто човешки разговори. Роботизацията ни тече с пълна сила, та добре, че имаме още възможност да срещаме подобни хора, че да се отрезвяваме от време на време, пък макар и за малко...
