На една надвиснала над реката канара сестрата на коменданта, стройната хубавица Златка, стояла на пост. Внезапно тя видяла, че враговете лазят по камънаците на крепостта. Докато се опомни какво да стори и как да съобщи на брат си за внезапното нападение, видяла, че от всички страни била заобиколена от нападатели. Те ѝ викали: „Слизай долу, предай се, българко“. Но тя извикала: „Умирам, но не се предавам“. И тозчас се хвърлила в реката и запазила народността и моминската си чест. Русалките веднага я привлекли в дълбоките вирове и тя се превърнала на русалка.
Вечер, когато във водите на река Чая се оглеждали зъберите, кулите и черквата, русалките излизали и играели хоро. Само една русалка, назована от другите „златното момиче“ била бледа и тъжна. Тя вместо да играе с другарките си, покачвала се по полуразрушените крепостни стени и издавала тъжни стонове и въздишки. Оплаквала съдбата на брата си и падналите герои. Гласът ѝ ечал далече в равнината заедно с вечерника чак до зори, след което са прибирала при другарките си русалки в дълбоките вирове на реката. Когато тя оплаквала близките си, всичко живо се спирало на едно място да слуша. Младежите осъмвали в обаяние на нежния и мелодичен, но тъжен глас, омагьосвали се от нея. Който веднъж я виждал и чувал гласа й, оставал меланхоличен през целия си живот и копнеел по нея. При лунни нощи все още се виждат русалки край бреговете на реката.
Надвисналата канара над реката под крепостта доскоро наричаха „Момин камък“. Но с прокопаването на новото шосе /1906 г./ тя се събори в леглото на реката и затрупа двама работника – изкупителната жертва за вечно тъжната русалка.
записал Гено Шопов
