Първата печатница и развитие на печатното дело в Асеновград - Маргарита Тодорова

За начало на печатното дело може да се смята 1901 година. Тогава на ул "Сливница" започва да функционира първата в Асеновград печатница, в новопостроената от Атанас Кишкилов сграда. Това важно събитие за времето си оказва голямо влияние за културния живот на хората от малкия град.

Но кой е Атанас Кишкилов? Роден на 2 май 1841 г. в с. Добростан в будно семейство, чиито поминък и съществуване е зависело от земеделието, животновъдството, добива на дърва за огрев и производството на кишкили.

Кишкили по онова време са се наричали издълбаните съдове от дърво, като гаванки, корита, хавани, дървени лъжици и др. От това производство семейството наследява и фамилното си име Кишкилови.

На 18 години Атанас Кишкилов се преселва в Станимака, където завършва първото българско училище в града, сега остаряла порутена сграда с паметна плоча, находяща се на улица "Цар Иван Асен II" (днешната сграда на Караалановото училище), и се очертава като много добър математик. След завършването на образованието си, Кишкилов се занимава с търговия на жито, земеделие и като любопитен факт може да споменем, че той открива първата в града "пиперджийница" за производство на червен пипер.

Природно интелигентен, с родолюбив дух и гореща любов към всичко българско, Ат. Кишкилов дръзва да запали искрата на национално съзнание и любов към България в един град, в който властват все още гръкомани и където службата в църквите се изпълнява на гръцки език. Създаването на българска печатница в този град е било голям удар срещу елинизма и неговите последователи. Вероятно в своята дейност А. Кишкилов е имал не малко пречки и трудности, но въпреки всичко той е успял. Ние не знаем какво е било оборудването на тази печатница. По разкази на някои от най-старите работници и граждани на Асеновград, първоначално е имало само една "американка", задвижвана на крак от работниците печатари. Вероятно първите работници са били от Пловдив, тъй като по това време Асеновград е малък земеделски град и е нямало много образовани хора. Но така или иначе печатницата вече работи и обслужва предимно административните служби, тъй като гражданството не е било готово за контакт с полиграфическата продукция. По онова време не са се печатали покани за годежи, сватби, некролози и други от подобен характер. Това ще стане по-късно, през 20-30 години. За тогава е било достатъчно отпечатването на някой писма, бланки за съда и други с точно ограничен характер и то само за общината, съда, околийското управление и др.

Какви са били условията на труда? Знаем, че печатницата е притежавала най-различни букви, доставени направо от букволеярната във Виена. Доскоро са били запазени каси с черковнославянски и старобългарски букви, гръцки шрифтове, комплекти от калиграфия, с най-красиви и нежни орнаменти. Запазени са и някой отпечатъци от бланки и писма, граничещи с изкуството по своето изпълнение. Трябва да признаем, че първите работници печатари са били и истински художници в своята професия. Един от тези стари майстори е известният художник акварелист Георги Ковачев, който по-късно става учител по рисуване в асеновградската гимназия. Образците, които Ковачев и колегите му са оставили, могат да съперничат и на най-хубавата продукция и днес, когато условията са отлични, а техниката е достигнала най-високо съвременно равнище.

Наистина какъв дух и каква любов към любимата професия са имали тези незнайни наши съграждани, работили при неимоверно тежки условия - без електричество, без моторна тяга на машините, без достатъчно познание в тази област?

По разкази на най-старите работници, много от тях са ставали жертва на туберколозата, оловните отравяния и други болести, но те винаги са държали на човешкия прогрес и горещата любов към своите сънародници, към които са отправяли зов за светлина и култура.

След време, замогнал се материално, А. Кишкилов никога не забравя бедните хора от града и всячески ги подпомага материално. Самият той е казвал за себе си, че е книжар, просветител и печатар, но не и политик.

През 1903 година уморен и болен, Кишкилов завещава книжарницата на сина си Стефан, който продължава родолюбивото просветителско дело на своя баща.

Атанас Кишкилов умира през 1905 година на 64 годишна възраст.

За много бедни той си е останал с прозвището "царят на бедните" поради огромната благотворителна дейност, която развива.