Дядо ми Иван Тарашев, бог да го прости, беше странен за разбиране човек. Трудно се "погаждаше" с мнозина, но пък беше много сърцат и отдаден, когато си намереше хора, с които да общува.
Дядо ми няколко пъти ся картофи край Джурково в местност "Сливата", там, където родителите на баба ми Мария са се заселили за пръв път, идвайки от Момчиловци. То добре, ама Джурково диво, сърните пасат по хорските дворове, зимата мечката по улиците ходи, та какво остава за място за половин километър от селото. Прасета ровиха, сърни тъпкаха, та накрая и колорадски бръмбар полази листата. Вдигна ръце дядо ми.
"Не мога - вика - трудна работа е тук и труда ми отива да храня прасетата".
Отказа се.
Дойде му на акъла да пита хората в ТКЗС-то да минава след събирането на картофите да събира "бабер", каквото е останало. Разбира се, никой нямаше нищо против.
Дядо ми събираше по няколко чувала картофи, напълно достатъчни да посрещне нуждите си на село. Той пък ходеше да слага жърди (тънки дървени пръти) по синорите на имотите на ТКСЗ. Така всеки доволен.
Защо ви разказах всичко това ли? Не заради това, че това е най-интересната история, а защото тя предизвиква с още по-голяма сила в мен въпросът, какво се случи, че нашето земеделие, преизобилно снабдяващо населението, вече е само спомен. Толкова имаше и толкова се садеше, че всеки беше задоволен и презадоволен.
Вижте жените от Картофохранилището над Момчиловци пред огромната планина от едри картофи. Богат урожай от края на 70-те години. Родопски картоф - благина за всяко домакинство. Сега ядем от Полша, от Египет от къде ли не, само българските картофи са тръгнали да се превръщат в мил кулинарен спомен.
Хора ли не останаха, зорлем ли съсипаха селското ни стопанство, не можем да се конкурираме с другите държави ли? Един Бог знае, но е факт, че българските продукти все по-малко намират място на нашата трапеза и отстъпват на "гримираните и красиви", пълни с нитрати и изпразнени от вкус продукти от къде ли не.
Дано това да е преходен период и отново дадем шанс на българската храна.
