Докато бабиният ми брат си беше жив, стори това, към което всеки родопчанин се стреми - да построи чешма.
Вуйчо Митьо беше намерил хубав дамар, малко под равнишката на параклис Св. Георги. Направи чешмата и чучурът и заромони. Помня тези моменти, защото вече бях в разумна възраст и прекарвах ученическите си ваканции на село.
Джурково, община Лъки има много вода. От всякъде блика. На пръв прочит се сещам поне за половин дузина, за които няма зиме, няма лете. Винаги тече вода и чудо. Иначе от няколко години селото е на воден режим, а оправданието е "няма вода". Това е и една от причините хората да не правят дългосрочни планове за летуване, нежели за заселване.
Малко след като направи чешмата, вуйчо ми Митьо си отиде от този свят. Аз завърших училище и се разредиха ходенията ми на село.
Помня само, че в последствие, когато съм ходил там в периода 2005-2010 г., хората от селото ядно цъкаха с език: "Отсякоха ни гората!". Кой беше дошъл да сече, кой беше дал разрешение, кой извършване контрола, нямам си идея, тогава не съм бил толкова ангажиран със селото.
Знам само, че при сеч, едно дърво така било бутнато, че бастиса на вуйчо чешмата. Изкърти я, разпиля водата и след това никой за нищо на никого не потърси сметка.
И до ден-днешен, когато видя бутилки от масло, отпадъци по места, които са били сечища, гледам да крача по-бързо, защото думата "експлоатация", натоварена с най-острата конотация е напълно подходяща за част от хората, които добиват дървесина. Бутнат гората и създават лошо име на всички, замесени в тази дейност. Крача бързо, за да подмина, за да не се ядосвам и спомените да ме връщат отново към вече тихата вуйчова чешма.
Едни хора правят чешми, други правят така, че да ги разрушават. Къде е логиката и къде се губи нишката на човечност и отговорност наистина не знам....
