Учебната година беше 1933/34-та. Нашият клас - IV г. беше "бялата гарга" в гимназията, може би защото бяхме единственият от четвъртите класове, който изучаваше немски и латински езици. Латински, защото бяхме полукласическа паралелка. А немският език тогава беше рядкост в училищата, може би поради липса на подготвени учители. За английски, да не говорим... По онова време чужд език започваше да се изучава в последния прогимназиален клас (по тогавашната система III-ти, а по сегашната - VII-ми клас). И този език беше (поне за училище "Отец Паисий") само френският. В гимназията имаше и немски език. Но "французите" като мене, ако искаха да продължат в IV-ти клас с немски, трябваше да държат приравнителен изпит.
Аз бях един от тях. След няколко частни урока издържах изпита и бях приет в единствената (мисля) "немска" паралелка" за IV-ти клас.
Може би защото бяхме по-различни от другите, ни избутаха вън от централната сграда в една стара, разнебитена къща със скърцащи стълби, разкривени черчевета и долапи в стените, в която ние се криехме. Тя се намираше в северозападния ъгъл на училищния двор (става дума за двора на старата гимназия, където сега е някакво професионално училище). Там си "живеехме" ние и трупахме знания.
В тази къща имаше три класни стаи - една на долния и две на горния етаж. Нашият клас беше на горния. Наш съсед беше един VII-ми клас, също изучаващ немски език. Той беше славен клас. Като батковци, ни покровителстваха. Имаха само три момичета. Спомням си имената на две от тях - Райна (Райничка) Петр. Тоскова и Надка Ник. Калинова. А от момчетата помня Владо, син на Петър Георгиев (Шекерджията) и ...?, племенник на кмета. (Малко отклонение: Този шекерджия разказваше на баща ми, чиито дюкян беше срещу сладкарницата, как е отучил чираците си от яденето на сладкиши. Като вземел нов чирак, поставял пред него тава с баклава и му казвал: "Яж, колкото искаш". Момчето се нахвърляло върху баклавата и яло, яло докато му прилошавало... И повече не помисляло за сладкиши.)
Продължавам разказа си за гимназията. Освен Владо (Шекерджията) друг ученик в VII клас беше племенникът на тогавашния кмет, инж. Христо Попов. (забравил съм името му). Владо след гимназията замина за Германия, където следваше. След края на войната не се завърна в България, а замина за Австралия, където мисля, че е още жив. Племенника на кмета, мисля, че загина във войната. Та тези момчета сутрин изпълняваха един ритуал - те заставаха на най-горното стъпало на стълбата и прекарваха нас, малките, през "въртележката" - двама души застанали един срещу друг и хванали протегнатите си ръце, ни премятаха - момчета, момичета, наред. То бяха едни смехове, едни писъци... до идването на съответния учител. Той заварваше пълна тишина, защото дежурният наблюдаваше през прозореца и щом видеше, че учителят с дневник под мишница прекосява двора, даваше знак и всички заставахме чинно по местата си "ни лук яли, ни лук мирисали"...
От нашия клас помня само едно от момичетата - Надя Чиликова и някои от момчетата, с които поддържахме приятелство дълго време след това. По-долу ще спомена някои от тях, но сега нека се спра на учителите.
Най-ярък спомен имам от учителката ни по български език и литература, г-жа Богданова. Тя беше една много, ама много фина жена, със светло лице и аристократическа осанка. И сега, все още не мога да си простя, че всички ние, включително и аз, с цялото си момчешко лекомислие, я наричахме "Бабата". Даже струва ми се, тя ме чу като извиках "Бабата иде". Тя беше на около 40-50 години, но може би заради облеклото и, ни се виждаше стара. Тя носеше дълга черна рокля с бяла якичка, с дълги ръкави и бели дантелени ръкавели. Прочута беше с това, че за пет години в Станимака беше писала само една шестица. Беше страстна почитателка на Пенчо Славейков. Не минаваше час, без да ни занимае с нещо от него. Малкото, което съм разбрал за този поет, дължа на нея. Казваха, че е роднина на братя Миладинови.
Учител по рисуване ни беше художникът Петко (?) Бойдев. Запомнил съм го с това, че когато някой ученик казваше за рисунката си "свърших" Бойдев го засичаше: "Никога не казвай "свърших". Казвай "дотук мога". Това беше един добър урок по съвършенство. На следната година той отиде в Пловдив.
Учителката по история ни беше г-жа (г-ца) Христова (?). Интересното при нея беше, че тя преподаваше уроците буквално ("мот а мот") по учебника. Сякаш ги беше учила наизуст. Ние отваряхме учебниците си под чиновете и следяхме дали няма да сбърка някоя дума... Учителката по естествена история беше г-жа Радичева. Най-после ще спомена учителя ни по немски и латински език. Мисля, че се казваше Пенчев. Той беше един дребничък, пълничък "дядка". Понякога задремваше когато изпитваше някого. Като се сепнеше казваше: "Хайде да попеем" и започвахме на немски "Щудио ауф айнем райз, ю хай ди, ю хай да,... ганц фамоз цу лебенс вайс, ю хай ди я да". Той беше и директор на гимназията. Ще кажа нещо повече за него, защото идването му в Станимака имаше политическа предистория. Една или две години по-рано в гимназията имаше ученическа стачка.
Около една седмица учениците не ходеха на училище. (Аз бях още в прогимназията, но се интересувах от тези въпроси). Причината беше, че учениците "националисти" не одобряваха толерирането на учениците ремсисти от страна на тогавашния директор, когото наричаха "червеният директор" (Мисля, че името му беше Паздеров). И националистите - легионери, ратници, отцепаисевци и др. (тогава още нямаше бранници), които бяха болшинство, успяха да предизвикат обща стачка. В нея се намесиха и тютюноработници, които идваха в гимназията, за да подкрепят съмишлениците си - ремсистите. Стигаше се и до ръкопашен бой. Спомня си, че при едно такова стълкновение участваше и един от двамата братя Пачови. Стачката беше успешна, тъй като директорът беше сменен с настоящия ни учител по немски, който дойде от другаде.
От него имам още един спомен. Имаше традиция всяка година след манифестацията на "24-ти май" учениците да дигат на ръце директора си и да го носят с "ура", докато той не каже, че на следния ден няма да се учи. Тази година (1934-та) това не можа да стане, защото някой калпазанин от учениците "бъзикнал" (с извинение) директора. Той се ядоса, разрита се, почна да удря наляво и надясно, учениците го пуснаха и той тупна на земята. Така се провали "почивният ден".
Понеже става дума за учителите, ще спомена за още един, който беше в гимназията, макар и не по мое време. Той дойде за малко от другаде и казваха, че бил син на една от придворните дами на царица Мария Луиза. И злите езици веднага го обявиха за полубрат на цар Борис... Това го разстроило много и той напуснал Асеновград.
А сега за съучениците. Един от тях беше Аспарух Видев - той е брат на много известните двама доктори Янко (?) и Атанас Видеви. Впоследствие той завърши музикалната академия и стана учител по музика в гимназията. По-възрастните от нас вероятно ще си спомнят, че той беше образувал малък симфоничен оркестър и беше един от организаторите на първите в града "Майски културни празници". По-късно ръководеше и музикални състави в Родопите.
Друг съученик беше Аргир Тенев Димитров, син на известния тогава млекар бай Тяню, който имаше "млекарница" на ул. "Речна", в която правеше и продаваше чудесно кисело мляко. Аргир завърши право и беше за известно време съдия, съдебен изпълнител и най-дълго-юристконсулт на ДИП Бригада".
Трети съученик беше Манол Дим. Манолов - най-върлият турист в Асеновград, а може би и по-далече. Зиме, лете, не минаваше ден без той да не посети любимата си планина - ако не е до хижа "Св. Никола" ("Момина сълза"), то ще е поне до далечната "Св. Петка". Срещал съм го с тежка раница. Питам го: "Защо ти е тази голяма раница щом отиваш само до "Св. Петка?". Отговаря ми: "Нося камъни за да поддържам формата".
Друг от съучениците си, когото помня, е Никола Андреев Стойчев - баща на дееца за известно време от СДС, Камен Стойчев. Той беше "смехотворецът" на класа. Много му се отдаваше да разсмива другите. По-късно, като ученик в Пловдив, беше запомнен с прякора "Колю ра", защото не можеше да се отърве от станимашкото обръщение "ра", например: "Митко ра, имаме ли домашна?". Класът ни преживя и една трагедия. Едно момче от нашия клас (наричахме го "Руснака") се самозастреля. Причината беше неясна - дали беше умишлено, или по непредпазливост. Той беше от с. Чешнигирово. Всички момчета от класа отидохме в Чешнигирово на погребението - пеша на отиване и връщане.
Дойде краят на учебната 1933/34 година. Това беше край и на един период за Станимашката смесена гимназия. На 19 май 1934 г. беше извършен държавен преврат от военните и "звенарите", като Народното събрание беше разпуснато, а партиите бяха забранени. Направиха се много реформи, включително и в образованието. Една от тях засегна и Станимашката гимназия. За самия преврат на 19 май ще се спра по-долу. Тук ще кажа само, че новата власт сметна, че на страната не е необходима толкова многобройна интелигенция и образованието трябва да бъде по-близко до живота. Затова предишните общообразователни гимназии бяха преобразувани в "реалки" с наблягане на естествените науки и практически занимания, за сметка на хуманитарните дисциплини - нещо като сегашните техникуми или професионалните технически гимназии (ПТУ).
Никой не знаеше какво точно ще представляват тези "реалки" и затова повечето от нас, полукласиците, предпочетохме да продължим учението си в Пловдив (всъщност това беше решение на родителите ни). Но то беше свързано с някои проблеми. Един от тях се наричаше "квартира". Тогава до Пловдив се движеха само четири влака дневно. Автобуси въобще нямаше. Значи, изключено беше да се прехожда както сега. Трябваше да се търси квартира. По тези причини много от съучениците ми се отказаха да учат в Пловдив.
Половината от нашия IV-г клас се прехвърлихме в Пловдивската мъжка гимназия "Александър I" (Батенберг), преименувана по-късно на "Дим. Благоев". Това беше едно от най-реномираните средни училища в България. Сега ги наричат "елитни". Тази гимназия делеше първенство само с "Първа мъжка гимназия" в София. Ние, станимаклийчетата, бяхме посрещнати от учителите почти враждебно. Смятаха ни за "навлеци", които ще им развалят реномето (по днешному "имиджа"). И имаха право хората! Не знам по чия вина, но ние не бяхме взели целия учебен материал за IV-ти клас. Особено по латински, немски и математика. Докато ние още се потехме над уравненията с едно неизвестно по математика, пловдивските ни колеги бяха на две и три. Учителите ни хич не се съобразяваха с това, а препускаха напред. Започна страшна "сеч". Още първият срок в нашата паралелка, някои от нас, станимаклиите, получиха двойки. По тази причина (а и по икономически съображения) седем души от нашия клас се отказаха още в средата на годината от учението си в Пловдив. Останахме да продължим и да завършим гимназията само четирима: Аргир Тенев, Андрей Иванов от с. Червен, още едно момче (мисля, че беше Иван Жухов) и аз. А от нашата паралелка само двама трима души не завършиха висше образование.
(снимка - пред училище "Отец Паисий" в Станимака)
