За Дряновския район не успяхме да открием запазени документи от времето на Османската империя, като е напълно възможно такива изобщо да не са съществували. Поради това се насочихме към други, макар и косвени, източници, свързани с разглеждания период. За разлика от някои други райони в Родопите, тук липсват описания на бита, културата и традициите на местното население, което наложи да се обърнем към съхранените предания и легенди.
Допускаме, че тяхната стойност като исторически източник е в известна степен ограничена. Въпреки това смятаме, че не бива да бъдат пренебрегвани, макар и да са непълни и разпокъсани като информация. Онези от тях, които съдържат дори малка частица историческа истина, ще използваме при тълкуването на народния бит и традиции.
Помохамеданчването на населението в района не е успяло напълно да заличи старите български обичаи и традиции, формирани в продължение на десетилетия. Те са били дълбоко вплетени в съзнанието и живота на хората и не е било възможно да бъдат изцяло забравени или изоставени. Част от тях са се съхранили непроменени, а други са продължили да съществуват под прикритието на новата религия. Нерядко в мюсюлманските обреди и обичаи са били вплитани елементи от по-стари български традиции.
Всичко това ни води до извода, че наложената със сила мохамеданска религия не е била в състояние да унищожи и заличи българския облик на планинското население.
Многобройни са проявите на скрито християнство сред дряновци, за което свидетелстват различни обреди и обичаи, открити икони и кръстове, наименования на местности, както и фамилните имена на родовете. Изложеното дотук за традициите и съхранения български елемент може да бъде онагледено и чрез теренни данни. Най-ярко впечатление прави фактът, че дряновци говорят на чист български език – един от най-силните аргументи за тяхната българска принадлежност.
Една от най-характерните особености на дряновския говор, както и на говорите в останалите помохамеданчени махали и села в района, е неговата чистота, с изключение на отделни думи, свързани с мюсюлманската религия. По своето богатство и съхранение на архаични думи родопският говор често превъзхожда езика на българското население от равнините и други части на страната. Въпреки че в някои селища, като Борово и Белица, се е използвал и смесен или повлиян от турски език, помохамеданченото население в голяма степен е съхранило своя български говор.
Известно е, че родопският говор е един от най-близките до старобългарския език и до езика на Кирило-Методиевата традиция. В него са запазени някои падежни форми – наследство от стария езиков строеж. Например се срещат форми като: „жената“, „женаса“, „женана“; „конят“, „коняс“, „конян“; „такъв“, „сакъв“, „айнакъв“. Лъкинският говор се отличава с напевност, мекота, гъвкавост и звучност – характерни черти за целия Родопски край. В тази връзка напълно основателна е оценката на Иван Вазов, който отбелязва, че „тук звучи език кристален“. Доцент Стайко Кабасанов също подчертава значението на езика, като пише: „Езикът е най-важният белег на народността и на нацията и неслучайно в старобългарски думата „език“ означава не само способността да се говори, но и „народ“.“
Заслужава да се отбележи една характерна особеност в говора на дряновци и лъкавци. Лъкавци често употребяват думата „вели“ (например: „какво направи, вели“), докато дряновци използват думата „кина“. Това дава основание на по-възрастните да предполагат, че лъкавци са се преселили от други места – въпрос, който следва да бъде разгледан по-подробно при изследването на село Лъкавци. Освен това в техния говор се срещат и повече турцизми, което вероятно се дължи на влиянието на еничари, завърнали се по родните си места след разформироването на еничарския корпус. Характерно за тях е и това, че често завършват изреченията си с думата „вели“.
Освен в езика, в бита на дряновци се съхраняват и редица християнски традиции. Например по време на Великден много домакинства палят свещи и ги поставят от вътрешната страна на прозорците, обикновено на източната страна. Свещи се палят и по други празници. На задушница се раздават за душите на починалите марудници (катми) и питки. В редица семейства, независимо дали е празник или делник, при приготвянето на катми те се раздават с наричане за душите на покойници. Названия като „марудници“, „дилаф“ и „огрипка“ са с български произход, докато „катма“ и „маша“ са заемки от турски език.
"Миналото на Лъкински район"
Иван Гащилов
