Спортът бобслей (състезанието с шейни в улей) може би се е зародил в село Долен, община Сатовча.
През четиридесетте и петдесетте години на миналия век падаха обилни снеговалежи и се създаваха прекрасни условия за пързаляне със ски и шейни, стига да имаше подходящ терен. А къде по-добри условия за това от доленските сокаци? От Бърдо до хорището (площада) и надолу към Доленската река нямаше опасност да излезеш извън „пистата“. Също като в улей. Затова и казвам, че този вид спорт сякаш се е зародил в Долен, община Сатовча.
Събираха се на Бърдо разни ергенаши и с едни по-дълги шейни се спускаха надолу по пет-шест души наведнъж.
– Варда-а-а! – викаха, надпреварвайки се.
Ние, по-малките човечета, с нашите си чинчета, направени от моя дядо Митро, който беше майстор дърводелец, се юркахме по по-безопасните пързалки.
Щом паднеше първият сняг, започвах да мрънкам и да надувам главата на дядо Митро:
– Дядо, чинче! Дядо, чинче! Искам чинче, бе, дядо!
И той – майсторът дърводелец, който изработваше по поръчка каци, бутили, бъкъли, дограми и какво ли още не от дърво – се заемаше с чинчето. Рендосваше две букови дъски, пробиваше ги и като ги свържеше с три напречни дървени оси, които после оплитахме с върбовици, чинчето беше готово – шейна и половина, с облегалка. И хайде на юргавиницата (пързалката).
Дядо Митро правеше чинчета и на другите деца. Сега пластмасата измести всичко.
Премръзнали, с порозовели бузи и вкочанени ръце, пак ни се искаше да се спуснем още веднъж и още веднъж. Нагоре дърпахме чинчетата, вързани със синджимка, а после отново се спускахме.
– Варда-а-а! – имитирахме големите.
– У-у, бати пусто! – пустосваха жените. – Бабо Капчу-у, прибери си го това дете, виж кво е измръзнало!
– Чийо е тва дете? – питаше друга жена.
– На Боцков Янчо. Не го ли познаваш?
И баба Капка идваше да ме кандърдисва да се прибера.
– Айда, чедо, да се стоплиш и да япнеш.
После бръкваше в интерията и ми даваше шекерче.
– На, япни, чедо. Айде да си вървим. Стига толкова.
Прибирах се тъкмо навреме, когато дядо Митро се беше върнал от работилницата и, седнал край огнището по турски, си пълнеше лулата с тютюн.
Аз веднага взимах щипката (машата) и чаках дядо да налапа лулата, за да му подам въгленче. Беше ми много интересно как започва да павка, за да я разпали, а мустаките му щръкваха нагоре-надолу. Той ме поглеждаше дяволито и нарочно правеше:
– Паф... паф...
Само и само да ме разсмее.
После му взимах гуглата и я мерех дали ще ми стане, но тя ми беше голяма.
Щом сядахме около софрата да се храним, дядо Митро нарязваше пищник леб на филийки и подаваше на всички. С ножа изрязваше своите корички и ги даваше на мене, заедно с крайшника от леба. После ме пращаше до водника да му донеса бъкълчето с вода.
След като се нахранехме, баба Капка прибираше стракините, паниците и дървените лъжици, слагаше останалия хляб в мусандрата и вдигаше софрата. Освобождаваше се място в тясната стаичка и ние със сестра ми и двете ми лели излизахме на потона да играем.
Лелите ми вече бяха пораснали моми и, след като поискаха разрешение от баба, отиваха на сбор при чешмата и да донесат вода с бъклите.
В ония години нямаше телефони и GSM-и. Викаше се от порта на порта:
– Седефку-у-у! Катьо-у-у!
И като се съберат, почваха да си шопкат за разни неща.
Привечер, когато се прибираше стоката – предимно кози и овце, – се чуваха врекането на яретата и познатите викове:
– Пъц, пъц! У-у-у, гром да та распърсне! Бати пусто, гледайте къде са се покачили тия ярета – ша разместят тиклите!
Аз много си играех с яретата по потона и аятя (чардака) и ги учех да се кюскат. Като им подам ръка, те сякаш само това чакаха. Изправяха се на задните крака, много заканително, а на мене ми беше забавно.
Забавно, забавно, ама докато не направя някоя беля заедно с яретата.
Дядо Митро, когато се е върнал от фронта след Войната край Дойран през 1918 година, си беше донесъл една висока стъклена чаша с дръжка. Както си играехме с яретата – те ли, аз ли, – но някой бутна чашата и тя стана на сол.
Колко щипки (маши) съм изял по задните части, не помня, но това с чашата никога няма да го забравя. Оттогава, та до ден днешен, имам слабост към чашите. И до днес имам към 500 броя.
Когато направех поредната беля, ме наказваха да стоя в ъгъла. Аз пък се правех на сърдит, даже и след като наказанието ми беше свършило.
– Ела да ядеш, ела япни – казваше баба Капка.
– Нема да ям! – отвръщах аз, а наум си мислех: „Дано ме поканят още веднъж.“
После всичко се забравяше до следващата беля.
Баба Капка веднъж седмично замесваше тесто и опичаше хлябове (пещници), правеше колаци и раздаваше по махалата. Като се сложеше хлябът в хамбара, аз само си мислех как да се докопам до него и да си отчупя някой крайшник, оти ми мизгаше.
Дядо Митро беше дърводелец и работилницата му с тезгяха и инструментите беше на долния кат на къщата. До нея се стигаше по почти отвесна стълба, а оттам надолу през двора – до широката порта с мандалото и всевъзможните ключалки.
Под стаите на горния кат, където беше и капиджикът, се намираше пониката (оборът за мулето). Като всяка къща и нашата си имаше мущорак, та даже и скривалище.
Долянци и сатовчанци се замерват не злостно, а по свой си начин, с известните на двете села епитети. Не ми е удобно да ги назовавам тук по причини от общ характер. Нали така? Защото сме си две сродени села.
Сега село Долен е архитектурен резерват, но дядовата къща вече я няма. Събориха я братовчедите и си поделиха парите от парцела. За мене останаха само спомените.
автор Димитър Джамбазов
Вестник на община Сатовча
