Димитър Ангелов е роден в махала Крушево – над град Лъки. На 7 години остава сираче и е отгледан от дядовците си Ангел и Дичо Кьоралови, известни в този край като едни от най-добрите чевермеджии за своето време. Малкият Димитър следи всяко тяхно движение – поддържа огъня така, че да няма пламъци, а само жар, която излъчва необходимата топлина. Понякога му разрешават и да върти чевермето, да го маже с мазнината, която бавно обвива най-нежните части на месото.
И така – от събор на събор, от родопско събиране на празник, Димитър все по-активно усвоява занаята. Когато е на 21 години, при основаването на Държавното животновъдно стопанство „Кормисош“, е назначен за дивечовъд. Определят му район и той започва да се грижи за дивеча. Няма ден, няма нощ – подхранване, опазване и грижи за приплодите от хищници. И така цели 17 години.
Скоро видни държавници начело с Тодор Живков, техни близки и познати, почувствали ловджийската тръпка, започват да посещават „Кормисош“, основан, както и много други дивечовъдни стопанства в България, от Пенчо Кубадински. Стотици чужденци идват на ловен туризъм, отстрелват елитен дивеч с високооценявани трофеи. Ловуват по няколко дни и оставят хиляди долари. А наесен дивечовъдите извършват подборен отстрел на по-хилавите екземпляри, чието месо пътува към много европейски страни и носи ценна валута.
Още в началото на седмицата се обаждат, че елитните държавници ще ловуват в петък. А това означава, че в петък вечер трябва да бъдат посрещнати с печени агнета. И кой ще ги опече? Разбира се – Димитър Ангелов.
Той е тих и скромен човек, който винаги спазва своя девиз: „Ако правиш нещо, направи го най-добре“. И за всяко негово чеверме получава висока оценка от възхитените държавници. А Тодор Живков нарежда на директора на „Кормисош“ веднага да увеличи с 5 лв. месечната заплата на Димитър.
– Работата ми вървеше като животновъд, а чеверметата ставаха все повече. И все пак това беше моето хоби. Най-много на моя обект е ловувал Пенчо Кубадински. Той не беше алчен човек. Отстрелваше само елитни екземпляри и винаги имаше слука.
Бай Тошо все ме критикуваше, че Кубадински винаги имал слука, а той – не. Накрая се ядосах и му казах в очите: „Как ще имаш слука, когато зад тебе са пет-шест души и не спират да говорят по радиостанциите?“
„Така ли?“ – възкликна той и ги отпрати километър назад. На следващия излет отстреля седем глигана, а съпругата на Кубадински – Мария, два. Дадоха месото за продажба. Е, оттогава аз бях най-добрият водач.
После ме назначиха за управител на ресторант „Водопада“ в село Бачково. Той беше в жалко състояние – покривът му беше пред срутване. Един ден идва Иван Пръмов – виден държавник, и ми казва: „Води ме в „Кормисош“ за глигани“.
А там ме приеха така, сякаш отново съм сред свои хора. Водя го по познати места. Отстреля един много голям глиган и от радост не беше на себе си. Използвах момента и му разказах за „Водопада“. След месец пристигнаха средства, а арх. Рачо Стоянов го проектира. Така го построихме в сегашния му вид.
И други държавници съм използвал, познавайки ловната им страст, за да осигуряват държавни средства за Асеновград.
Десет години бях управител на „Водопада“, а през това време завърших курсове за барман и главен готвач. Не мога да работя някъде, ако не чувствам, че съм най-добрият и че знам как да упражнявам контрол. Създадох име на този комплекс и с чеверметата.
От 13 години обаче имам собствено заведение пред първия тунел по пътя Асеновград – Бачково. Много труд и средства вложих, но сега в цяла България се знае, че тук се правят едни от най-вкусните чевермета. Няма да издам рецептата.
Търговската си жилка съм предал и на децата си. Двете ми дъщери са собственици на заведението пред втория тунел до село Бачково, а синът ми има кафене на бул. „Цар Освободител“ в Асеновград и строи ресторант, хотел и рибарник в село Наречен.
Аз доизграждам ресторант-хотел на Крушевския чучур над град Лъки, който ще бъде включен в системата за селски туризъм, а ще се използва и за ловен туризъм, защото се намира в сърцето на дивечовъдното стопанство „Кормисош“.
Е, трудно ми е, много ми е трудно засега, но вярвам в бъдещето – когато ще мога да доказвам на чужденците, че и в България има хора, които, когато правят нещо, го правят най-добре.
автор Кирил Борисов
вестник "Вестител" 2007 г.
