Не без гордост мога да споделя, че преди да пристъпя към написването на тази книга, прерових всички запазени стари архиви, книги, вестници и списания. Изучих всичко, що се отнася до Лъкинския район, и не подминах многото чути и записани от мен легенди. Вглеждах се с трепет в написаното с тайната надежда да открия това, което ми бе тъй необходимо за книгата. След всичко преровено стигнах до извода, че корените на тези села се губят в далечното минало — те са създадени и са съществували много преди падането на България под османско владичество. С други думи, те имат интересна и многолика история. Дедите на това население са водили не една и две неравни битки за оцеляване на местните жители. Такъв е именно случаят със село Борово.
Историческите корени на селището ни отвеждат в годините на средновековна България, много преди османското нашествие. То е било чисто българско селище. Сигурно не бихме сгрешили, ако кажем, че древните боровци са с произход от прабългарско племе, населявало Родопите — достойни защитници на Второто българско царство. Нерадостна е била и тяхната съдба при идването на османските орди, които със силата на ятагана и жестокостта си принудили местното население да приеме техния език и вяра.
Село Борово се намира на 10 км източно от Лъки, както е посочено в редица източници, в басейна на Юговската река, в съседство със село Белица. Разположено е на високо било под планината Градище, на 1050 м надморска височина, на хребета Дурудаа, под връх Кочан тепе (1231 м). Както Белица, така и Борово фигурират в регистъра на джелепкешаните от 1576 година под същото име — Борово. От него научаваме, че Стоян, синът на Драгуш, е бил задължен да предаде за изхранването на султанската войска около 30 овце.
Според летописната книга на църквата село Борово е старо християнско селище, което на три пъти е било опожарявано от турците, но българите отново и отново са го възраждали из руините и пепелищата. Като доказателство за това могат да се посочат и до днес запазените наименования на околните местности и селища: Св. Никола, Поповото, Пропала, Сулука, Кладегъбище, Зареница, Голяма падина. Преданието твърди, че селото в онези времена е наброявало около 300 български семейства. Дали това е напълно точно, трудно може да се установи. Пришълци от Момчиловци случайно открили в близката Чукал дупка запазен черковен архив — книги и икони, върху които времето е оставило своя отпечатък; днес само две от иконите са съхранени.
Под местността Сулука е извирала обилна, бистра и студена вода. Предполага се, че именно това е една от основните причини планинците да се заселят на това място. А то е наистина красиво — тихо и заветно, оградено от Каракуласките камъни, Керемидарницата, Гърлото, Чуката и Ливадището.
Навярно името на селото произлиза от някогашната богата борова гора, която, както разказва легендата, била унищожена при голям пожар. Когато по-късно започнал градежът на църквата, а след това и на училището, майсторите изваждали от дълбоките основи цели борови дървета, останали отдавна повалени. Същото се случило и при прокарването на водопровода.
От разговорите със старите жители на Борово никой не си спомня друго име на селото освен Борово. Въпреки това в някои запазени старинни документи отпреди Освобождението селото се среща под името Бидово. Възможно е това да е старото му название, а не е изключено и на руските карти и документи да е било отбелязано така. В донесенията на разузнавачите по време на Руско-турската освободителна война селото също е споменавано като Бидово, а Белица — като Пилица. Тези имена обаче не са познати на местното население.
При разкопки за строителството на новата църква са открити стари монети, датирани от 1371 година. За съжаление тази ценна находка е била разграбена от населението. За християнското минало на селището свидетелстват и множество местни имена като Ай Георги (Св. Георги), Къщища, Гърлото, Соватя, Ай Кола (Св. Никола), Св. Костадин, Св. Илия, Св. Дух и Кръстов, където при разравяне на могилата са открити християнски кръст и кандило. В района на днешния център на селото са разкрити и стари християнски гробища, където са намерени пръстени, кандила, паници и други предмети, свързани с погребални обреди.
"Миналото на Лъкински район"
Иван Гащилов
