Станимашкия чешит бай Дулю - Николай Димов

Интересен екземпляр бил бай Дулю. На всекиго завиждал, за всичко завиждал. Всичко си имал и въпреки това непрекъснато завиждал едва ли не на всичко хора.

Туй че този имал по-хубав кон от неговия, ту че върху нивата на комшията се изсипвало повече дъжд, отколкото на неговата, ту че децата на еди-кой си били по-възпитани и се държали по-добре в черквата и т.н.

Било през 1937 година Пловдив имал нова придобивка - било открито тамошното летище. Дулю започнал да завижда и на филибелии за това, че те имали летище, а станимаклии - не.

Един ден се препичал на мартенското слънце около Черния мост, гледал как самолетите правят лупинги и винтове и, завиждайки, заканително клатил глава: "Ей, олдашим, да може да падне, че да видиш какъв джумбуш става тогава. Зъ гу питам я тогава како съ я завъртял кату някъв такладжия гълъб."

Кафеджията, мъж с трезв мозък, му напомнил, че в тези самолети летят български момчета и ще стане зян само защото той така иска. Но бай Дулю лесно не се предавал. Отговорил дълбокомислено: "Ами я не искам момчетата да умрат. Искам само аеропланите на Филибето да ги няма, че да ми правят сянка. Те, момчетата, нека си живеят".

Друг път пак така си седели на припек един евреин, учителят по френски и бай Дулю. По калдъръмената уличка минал селянин с голяма кошница, пълна с яйца. Евреинът казал: "Ех, да ги имах тези яйца, колко пари щях да спечеля като ги продам."

Учителят по френски казал: "Ех, да ги имах тези яйца, какъв голям омлет бих си направил."

Бай Дулю сръбнал от кафето, помълчал известно време, па рекъл: "Ех да може да се спъне селянинът и да падне. Да видиш какъв джумбуш става тогава."

Такъв бил бай Дулю - във всяко нещо джумбуш търсил. Чешит!