Разгръщайки старите вестници, човек се натъква на нещо твърде любопитно.
Станимашката преса отделя твърде голямо внимание на някои родове от града ни. Първенството държи може би фамилията на Митьо Ганьолу. Бащата на въпросния именит наш съгражданин - Янко - бил канен и с охота се отзовавал на всички важни събрания, срещи, разговори, обмяна на мнения и т.н., на които се разглеждали важни въпроси от настоящето и бъдещето на околийския град.
Иначе стиснат, но когато е трябвало да засвидетелства щедростта си пред погледите на съгражданите си, той го правел с охота.
Пресата винаги отразявала такива събития и го представяла за голям благодетел и заможен гражданин. Но никой не е вечен.
През май 1905 година главата на фамилията напуснала белия свят и естествено трябвало да бъде погребан. Но дали така се е случило, или някой по-хитър от управата се е досетил, но в този момент решили да оформят ново гробище покрай града. За целта определили терен, очертали грижливо района и постановили да се погребват починалите там. Но традицията е нещо много силно и трудно се променя, особено когато става дума за такива тъжни неща. Близките на починалите продължавали да ги погребват в старото гробище.
Пак по това време синът Митьо направил голямо дарение на общината. Решил се на твърде рискована стъпка - погребал с много почести и трима свещеници баща си с всичките салтанати на обредите на православната религия именно в новото гробище.
И още нещо, което станимаклии научили от вестниците на 14 май 1905 година. Те съобщили, че Митьо ще подари две железни врати за затваряне на новото гробище, въпреки че то не било оградено. Недоумяващите граждани попитали смутените редактори, а те учтиво им отговорили: "Ганьолу ще затвори хводовете (вместо входовете) на гробището". Така било записано изричното желание на на дарителя. А неговата воля е закон.
Макар мястото, където почивали преселилите се на оня свят станимаклии, все още да представлявало голя поляна, човекът искал да си минава през "хводовете".