История на храм "Св. Богородица Благовещение" (Рибната църква) в Асеновград

До 1835 година на това място се е намирал параклис на Бачковския манастир, датиращ още от времето на Григорий и Абасий Бакуриани. През 1835 година върху основите на този параклис е бил построен сегашния храм, като част от старинният градеж в олтарната част и основите е бил запазен. Тези останки от олтарната стена са със размери - дължина 7 м, височина 5 м и 25 см. Тя е градена от "тънки" тухли и бигорни блокчета и е увенчана с красив корниз покрит със стари керемиди. В нея личат две засводени двустъпални - така наречени "псевдоконструктивни" ниши по една от двете страни - безусловен белег на византийското строителство по българските земи по времето на династията на Комнините (XI - XII век). Тези специфични архитектурни особености се забелязват още при няколко храмови строежа в Станимака и околностите и - (костницата при Бачковския манастир, крепостната църква "Св. Богородица Петричка", параклисът "Св. Ян"). Трикорабна, куполна, едноабсидна.

В един исторически очерк на Гено Добрев Шопов четем, че старият средновековен параклис е разрушен от османците и по-късно отново възстановен през 1765 година, върху стари основи. Строежа на параклиса става върху някогашно тракийско светилище, сега засипано от падащият чакъл на ронливия окоп... Авторът също така пише, че в двора на черквата са затрупани трупове на загиналите защитници на черквата (навярно по време на кърджалийските нападения), както и загиналите при гладиаторските борби.

След като основите били построени, започнала да тече топла, лековита вода в аязмото развъдили риба и затова вярващите я нарекли "Рибната". В същия параклис имало надпис, сега несъществуващ:

"Блажени са мъртвите, които умряха за родината си с вяра в Господа, нека почиват от трудовете си, защото делата им ходят след тях..."

След това автора споменава за намиращ се в аязмото старинен именен надпис, както и за интересни надписи на намиращите се наоколо гробове, но които са изчезнали.

В олтара на храма е намерена четвъртита мраморна колона, където колоната е служила като стълб на Св. Престол. Колоната е около метър висока, дебела в краищата 55 см, а в средата около 40 см. На нея се вижда релефното изображение на гол атлет с препаска около кръста. В лявата си ръка той държи палмово клонче а в дясната си венец. Вдясно от него е изобразен гладиаторски шлем, а върху него птица, вляво се вижда ковчежето на гладиатора и легнал върху него лъв, който е обърнат към човека - символ на могъщество и слава. Това е сцена на кървава гладиаторска саморазправа, случила се в епохата на гладиаторските борби в Римската епоха, най-вероятно в периода III-II век след Христа. Барелефът е с височина от около 30 см, и е илюстрация към старогръцкият текст, който гласи следното:

"Аз, гладиаторът Виктор почивам тук. Отечеството ми е Солун. Погуби ме божеството, а не клетвопрестъпникат Пинас. Нека повече не се хвали. Аз имах другар по оръжие, Полиник, който уби Пинас, отмъсти за мене. Клавдий Тал постави този паметник от средствата, които Виктор остави".

Тази надгробна колона красноречиво разказва за съдбата на този гладиатор, чиито гроб едва ли се е намирал в олтара на църквата, макар че е намерена там. Най-вероятно е тя заедно с други каменни надписи и апликации, като тази на снимката да е донесена от съседния Пловдив - единствения град в Северна Тракия, където с положителност е установено, че са се устройвали скъпи зрелища, че това число и гладиаторски борби.

Вероятно на мястото на днешния храм "Света Богородица Благовещение" е имало древно светилище, както при много от асеновградските храмове и параклиси. Николай Хайтов изказва мнение, че колоната е донесена тук, заради майсторската и изработка. Красивото изображение и най-вече надписът навярно са станали причина тя да заеме своето място тук. В древността надписите и особено тези, които не са могли да бъдат разчетени са всявали дълбок религиозен респект, защото са били считани за магически заклинания. И именно това според академик Хайтов е става и причина те да се озовават в повечето светилища и капища, като по този начин са се запазили и до наши дни.

Отново тук е намерен и каменен релеф на Юпитер. В лявата си ръка божеството държи пантера, а в дясната скиптър - символ на неговото божествено могъщество. Вдясно има ореол, а в ляво - някакво четриного животно.

Най - вероятно преди да се преустрои в църква параклисът е задоволявал духовните нужди на първите заселници на Бахча махала. Мястото около него се превърнало в гробище. Това личи по запазените и до днес надгробни каменни плочи с надписи "Тръндафил" и Велику". Тези плочи датират от 1812 и 1814 година.

От старият параклис освен абсидата са останали и богослужебни книги, датирани от 1777 година, стари икони и др.

Параклисът, който в бил собственост на Бачковският манастир, както и болшинството станимашки параклиси в началото бил достатъчен за новозаселилите се. След години обаче, когато махалата се разраснала, бахчемахаленци решили да си построят по-голяма, достатъчна за всички църква. И така през 1835 година те решили на практика да приложат тази своя идея.

 Мястото върху което било решено да се построи новият, по-голям храм било собственост на Стефанаки Сифалера. Решени на всичко, за да осуетят построяването на храма амбелиноските чорбаджии-гръкомани Ганьоолу и Петракоолу успели да заставят Сифалера да не продава мястото. Тогава бахчемахаленци започнали преговори с Ламбри Петракоолу за отдаване на ново място за строеж, но както и при първият случай пазарлъка пропаднал. Тогава се появил спасителният вариант. Игумена на Бачковския манастир хаджи Кирил предложил храмът да бъде построен на мястото на стария манастирски параклис, при условие и той да стане манастирски. Жителите на Бахча махала приели и след като събрали 12 000 гроша започнали строежа на бъдещия храм. След като той бил готов му било дадено името "Света Богородица Благовещение".

 И така новата църква станала надеждна пазителка и хранителница на унаследената от средновековният параклис чудотворна икона "Света Богородица Елеуса". Олтарната стена на стария параклис, която е дълга 7 и висока 5, 25 м е била както вече казахме вградена. Също така било вградено и аязмо към църквата от извора Топлицата, а в него били пуснати рибки и оттам е и другото нейно име "балъкли" (от гръцкото "рибена"), още и "Бръшляновата Богородица", защото стените и били обрасли с бръшлян.

За три години - до 1838 година новият храм бил старателно обзаведен и изографисана. Запознати лица твърдят, че стенописите в аязмото са дело на Захари Зограф, който във фреската възпроизвел собствения си портрет.

След като всичко било готови, хаджи Кирил от Бачковския манастир, към когото била и самата църква, той я обявил на търг. Търгът бил възложен на един от манастирските братя - йеромонах хаджи Йеремия. Йеромонаха бил българин от село Кючук Хасан, Старозагорско, попаднал под гръкоманското влияние.

И така наемателя плащал глобална сума на манастира срещу правото да събира приходите на храма. Така църквата "Св Богородица Благовещение" според акад. Николай Хайтов била "давана под наем" в периода от 1838 до 1875 - близо четири десетилетия. Най-накрая хаджи Йеремия направил договор с манастира да получи църквата в пожизнено владение, като в замяна на това даде собствената си воденица намираща се на Бачковският път, наречена "Хамамската", освен нея една яхана на улица "Богомилска", както и доста декари лозя, и един годишен наем, наречен "мукаата" (годишен). От всичко това можем да си дадем сметка какви трябва да са били приходите на църквата, за да бъдат дадени за нея толкова много имоти, и една от най-разработените и печеливши воденици в града.

Според акад. Хайтов приходите на храма били толкова големи, че позволили на хаджи Йеремия да натрупа достатъчно средства за да ги вложи в строежа на няколко сгради (някой от които църковни), като разбира се неговите действия били изцяло съгласувани с манастирската управа. Сградите които били построени били новите параклиси "Свети Никола", "Света Петка", "Света Марина", както и две къщи в църковният двор на "Св. Богородица Балъклийка". Тъй като параклисите били в енорията на храма, въодушевеното бахчемахаленско население се впуснало да помага с доброволен труд за тяхното построяване и затова те били издигнати буквално за седмици.

Около 1880 година дядо хаджи Йеремия слиза от Бачковския манастир, и заживява в двора на храма, който бил негово пожизнено владение, където и умира и е гробът му. Той живее там дванадесет години, години когато България е вече освободена, но въпреки това храма се води подведомствен на Патриаршията.

Това положение естествено не се харесвало на българското население и под влиянието на няколко патриоти бахчемахаленци между които Янко Прашката, Бою Тошев, хаджи Стоян, хаджи Желю Станев, Динчо Гергоолу и други, хаджи Йеремия се отказал от Патриаршията и обявил храма за "български" и той става подведомствен на Българската екзархия. Всичко това става петдесет и четири години след нейното съграждане.

Този акт, воден от стремежа за църковна свобода и независимост на жителите на Бахча махала се приема на нож от страна на грръкоманите в Станимака. Те въстават, настава крамола, но положението не се променя.

Академик Николай Хайтов в книгата си "Асеновград в миналото" описва спомените на Ангелина Янкова Прашкова, родена през 1882 година в Станимака. Според нейните думи в тези дни на "побългаряване" на храма "Св. Богородица" особени заслуги за преминаването му към Българската екзархия имал баща и - Янко Прашката. Хайтов предава разказа за споменатите събития така:

"Било неделен ден и имало някакъв общински събор. Във връзка с общинския избор в черквата рано заранта била отслужена литургия от гръцкия архиерейски наместник Калиник, който на Великия вход след обикновените възгласи към присъстващите в черквата: "Благочестиви християни, да отидем вкупом да гласуваме днес, за да се отървем от българите, тези бесни кучета!".

Янко Прашката, който хубаво разбирал гръцки, след като чул обидния за българите архиерейски възглас, излязъл веднага и отишъл при хаджи Йеремия, тогавашния собственик на черквата, разказал му всичко и успял да го разчувства дотам, че дядо Хаджия да се съгласи да обявят черквата за българска. Старецът бил вече грохнал, ослепял, но се съгласил да действа напук на Калиника, от когото много се боял, и когото страшно мразил, поради факта, че той постоянно го изнудвал за пари. Ето как хаджи Йеремия се съгласил да изповяда своя български произход и да заяви, че предпочита да остави черквата в ръцете на българите, вместо в ръцете на своя мъчител Калиник".

Така година след тези събития братството в Бачковския манастир също решава да отхвърли своята духовна зависимост от Патриаршията и минава под ведомството на българският екзарх. Едно от първите неща обаче, които манастира прави е да възвърне своята власт над бахчемахаленският храм. Това намерение обаче среща категоричен отпор от страна на жителите на станимашкия квартал. Завежда се един позорен процес за собственост над храм "Св. Богородица". Той трае цели 27 години, докато най-накрая съдът не се произнася в полза на бахчемахаленци и отхвърля молбата на манастира за собственост над храма.

Тук Николай Хайтов отново поднася любопитни подробности около продължителността и подбудите на самия процес, като цитира една статия (в "Дружба", 8 юни, 1906 г), в която четем следното:

"...Ако Светият Синод и манастирското братство имаха капка признателност и благодарност към енорията на българската черква "Света Богородица", трябваше да не си я искат, а ежегодно да отпускат от манастирската каса една субсидия за подкрепа и поддръжка на тая бедна черква. Защото, ако не бяха българите енориаши от Бахча махала..., то и до ден днешен този манастир (Бачковския) щеше да си бъде гръцки и нямаше да се разполагат свободно и безконтролно с неговите имущества грамадни Светия Синод и манастирското братство, които са се запретнали да отнемат от ръцете на бахчемахаленските българи енористи скромната им черква. Но где тая признателност у нашите синодални старци и манастирските братя? Напротив, след като им дадоха наготово на големий и най-богатий манастир у нас първата работа на Светия Синод беше да прогони от сградата на манастира всички онези патриоти ратници миряни и духовници, които работеха и се бориха непосредствено за побългаряването на манастира. Едни от прогонените братя манастирски свършиха живота си при най-мизерни условия - немили недраги, други отчаяни отново преминаха под ведомството на Патриаршията, а трети трябваше или да просят, или да обръснат брадите си, за да могат да работят и да се препитават. И след туй искаме да не заведат процес за отнемане на енорийската черква "Св. Богородица". Какъв патриотизъм дирите у едни манастирски управници, които за пари безсрамно заминаха и бяха дали на тукашните гърци под наем българската манастирска черква "Свети Георги", при Метоха, за да се черкуват гърци в нея. Я опуитайте се и срещу хиляди левове макар да наемете някоя черква от гърците, за да се черкуват в нея българи и ще видите с какво презрение и възмущение ще ви отблъснат предложението, но гърците са патриоти хора, а не като нас да си продаваме душата за парата ".

Когато след отдаването на търг на храма "Света Богородица", наедно с материалното и завладяване от Бачковския манастир тя е била и "духовно" завладяна. В нея бил изпратен да служи свещеник - фанариот, който отстранил набавените в храма български богослужебни книги и започнал да извършва богослужението на гръцки.

За наличието на такива книги Николай Хайтов отново предлага част от статията "Новонамерен среднобългарски писмен паметни" от В. Ставрев в списание "Родопски напредък", г. VII, кн. 3 и 4, стр.73, където се казва:

"Че в "Богородица Балъклийка" наистина е имало някога български богослужебни книги, личи от факта, че през 1909 година свещеник Иван Бухлев намери скрити в едно сандъче в килера два написани на черковнославянски осмогласника, подвързани с дървени кори, изостанали навярно от старовремският параклис... ".

Какви са обстоятелствата при които фанариотите присвояват храма в новия станимашки квартал Бахча махала не е ясно, но е факт, че повече от половин век тя остава тяхно владение и дори се превръща в митрополитско седалище и към нея се основава гръцко училище.

В исканията на гръцката църковна община по дело N 31 165 от 1906 година в което се иска изплащане и ликвидиране на 33 обекта, се споменава и храм "Света Богородица", като е указано следното:" N 30. "Света Богородица" - Рибната с градина и къща към нея за 2 500 000 лева" .

Делото продължава до месец октомври 1928 година, когато е прекратено и анулирано. Прави впечатление обаче, че с тези си 2 500 000 лева пожелана неустойка храма се нарежда втори като "най-евтин" след "Аргат клиси" - "Свети Атанасий".

Позовавайки се на тази статия от вестник Дружба от 1908 година която посочихме по-горе, където се казва "...тая бедна черква.. " и " ..скромната им черква... ", може наистина да счетем, че бахчемахаленският храм е бил действително скромен и беден и не чак толкова богат на приходи. Академик Хайтов споменава за много големи приходи, способствали за построяването за няколко години на три параклиса и две големи къщи в църковния двор. Но дали храма наистина е бил толкова богат, или е бил скромен и беден, не се знае със сигурност. Възможно е и самите фанариоти от Бачково да са помагали за строежа на параклисите за това споменато вече "духовно" завладяване, което както знаем е било основен приоритет на гръцкия елемент в Станимака. И на практика става точно така. Вместо храма да играе роля на крепост бранеща българското самосъзнание става точно обратното - той се превръща в едно от основните средства на фанариотите по пътя към народностното претопяване на бахчемахаленци.

Черквата е била манастирска и след преминаването на манастира в български ръце гръцките монаси и свещеници били изгонени от нея от тогавашния и "управител" хаджи Йеремия и предадена на свещеник Иван Бухлев. Това се случва през 1892 година. Тогава и започва и богослужението на български език.

През 1897 г. се гради кубето и се отварят прозорци от север и олтаря.

По-късно, през 1934 година се вдига покривът на женското отделение, олтарните плочи се подменят с дюшеме. През 1958 година на прозорците са сложени железните мрежи. През 1962 г. керемидите се подменят с тип "римски". През 1966г. се открива вторият престол на св. Елефтерий, а през 1969 г. третият - на св. св Кирил и Методий.