Иван Енчков от Горно Дереке (днес Момчиловци) бил пратен като дете в
Кирковско да носи кал за дюлгерите, които строили там. Заедно с него
било пратено и още едно дете на име Йовчо, а годината била 1838. Малкия
Иван носил, какво носил, седял каквото седял, но в един момент му
дотегнала копанята, станало бално за майка и бубайко и драснал нах Горно
Дереке.
Посрещнала го майка му, а вечерта дочакала баща му, който слизал от къшлите, застанала пред вратата и занареждала:
– Чилеку, детету си е добегналу чисто скоцано, рамоно му я ожулену от копаняна, плаче и не ще да си иде
Бащата яхнал мулето обратно и казал:
– Кажи му още утре да си върви, защото гърба му ще сторя по-мек и от корема – и тръгнал пак към къшлите
През
цялата нощ майката молила през сълзи детенцето да си замине, защото
лошо щяло да стане. Накрая детето склонило, турила му майката един
фурнит хляб и заминало в тъмни зори, никой да го не види да са посрами и
отишло занаят да учи.
(снимка – къща в Момчиловци 1924 г.)
