Село Балкан махала е заселено през 1850 година. Негови основатели са жителите от Давидково: Балигажа, Емин Гажа, Мазъра, Ахмед Салих Куцото, Хасангара начело с Шериф ага (Карашериф). Землището на Балкан махала е част от общия Балкан, затова се е нарекло и Балкан махала. От една страна, Шериф ага и Бекировци, от друга страна, наричани още Бозуковци, отцепили една част от общия Балкан. Предимно със заплахи и с „бушандисване“ на „тюфеци“ те започнали да заграбват най-добрите части от новите сюрюми (парчета) и по този начин да нарушават стройния земеделски порядък, въведен от давидковци. Тези нови дерибеи започнали да си строят чифлици, саи, къшли и мандри, да увеличават постепенно своите ниви и ливади, без да държат сметка за поминъка на сиромасите. Привлекли към това свое дело и имама на Давидково, като му изградили бичкия в нареченото на негово име Имамово дере.
В заграбването на хорските имоти най-брутален и жесток бил Дели Емин. Щом харесал някоя нива, той правел всичко възможно, за да я притежава. Най-силен и находчив от всички се оказал Шериф ага, който постепенно завладял една пета от нивите, ливадите и горите в землището на новата махала и станал неин непосредствен първенец. Успял да си вземе от планината Гърковица значителна част и си построил там чифлик.
Бил добър скотовъдец – имал пет чифта волове, 700–800 овце и около 40 глави едър рогат добитък (коне, мулета, крави). Шериф ага се отличавал със своята находчивост и съобразителност сред останалите си съселяни. Само година след идването си по тези места той успял да доведе вода до своята къща, направил там вир, а от вира до нивите прокопал вада. Боклукът от торището пренасял до нивата по тази вода, като го насипвал в нея.
Шериф ага бил единственият в селото, който имал т.нар. „ачик одая“, в която приемал специални гости и случайни минувачи. Всеки гост на одаята имал право да се нахрани с айран (бърканица). Но ако гостенинът започнел да пие бърканицата, стопанинът му взимал паницата, вдигал я на полицата и сърдито го поучавал с думите: „Бърканицата, айол, се яде, не се пие. Пиенето е сърбогъз.“
Овчарските кучета на Шериф ага имали голяма слава – за тях се знаело далеч извън пределите на селището. Те били дресирани да познават своя господар, да го различават от останалите и добре да опазват стадото. Случвало се понякога чужда овца да се слее със стадото, но кучетата веднага я откривали и разкъсвали.
Воловете му също били необикновени – такива, каквито в Родопите не се срещали: черни като гарвани, правороги, едри, с лъскава козина, сякаш намазани със зехтин. Когато след време Шериф ага тръгнал да се изселва в Турция, единственото, което взел със себе си, били тези два черни вола. Той вървял напред, а те пристъпвали подире му с по една татралка на врата. Шериф ага пушел чибука с начумерено лице, а те мълчаливо го следвали, сякаш съпричастни с мъката на своя господар.
Всеизвестно е гостоприемството на българите, но то е характерна черта и за българите мохамедани. Няма селище, в което дори и у средна ръка хора да няма т.нар. „ачик одая“ – тя била винаги отворена за всеки пътник и за неговия добитък. Там винаги се намирали подслон и храна, придружени с рядката любезност на стопаните.
Дори и след години селото Балкан махала не се разраснало. Към него се присъединили само двама чуждоселци, привлечени от красотата на две момичета – Салих Богутлията от село Богутево и Сулю Сулюманов от Крушево.
През 1902 година селяните от Балкан махала се изселили към Турция – общо около 30 къщи. Не можем да подминем впечатляващия факт, че жителите на цялото село Манастир, включително жените и децата, излезли на българо-турската граница да изпратят своите съседи „по живо, по здраво своите комшии“.
Само две години след това двама от изселниците – Мехмед Мешев и Салих Вретеното – се върнали отново по родните места, за да утолят мъката си по тях. В разговори със свои познати и близки те със сълзи на очи разказвали за теглото, което ги сполетяло в Мала Азия.
Когато стъпили на турска земя, ги разпръснали на групи по 5–10 души, на разстояние 50–100 км един от друг. Горещият средиземноморски климат и маларията трудно се понасяли от свикналите на прохладен въздух и чиста вода планинци. Затова мнозина от тях без време починали. Местните жители не криели интереса си към хубавите бели българомохамеданки и мъжете им изпадали в тревога как да опазят жените и децата си.
„Тюрклюкът е тука – завършил разказа си Мехмед Мешев, – нека да ми турят шапка върху шапка, аз няма да се махна оттук.“
През 1903 година в запустялото село Балкан махала се заселили давидковци: братя Ченгалови, Панайот Георгиев, Христо и Георги Стоянови, Гавраил и Стоян Шодови, а по-късно към тях се присъединили Илия Ив. Терзиев, Петър Тодоров Колев, Христо Стоев и Христо Урумов. Това били все хора, пострадали в една или друга степен от тежката ръка на Ахмед ага.
След заселването на „болгарете“ в Балкан махала джамията била разделена на две – едната половина станала училище, а другата – църква. Години по-късно, през 1946 г., било построено ново училище.
Както повечето родопски селища, и тук основателите били хора зидари и строители. От старите регистри научаваме, че през 1943 г. селото административно се числяло към Лъкавишката община. Разположено под полите на Метва Къбъ (Метюва каба), то се намира на надморска височина 1450 м.
Животът тук бил труден – хората изкарвали прехраната си основно с отглеждане на картофи, ръж и овес. Днес техните потомци работят в мините и постепенно селището придобива облика на типично миньорско село.
"Миналото на Лъкински район"
Иван Гащилов
