На асеновградската улица „Хр. Ботев“ № 30 живее Костадин Костадинов. Бай Кочо – гълъбаря – така е известен той сред асеновградчани. И това определение никак не е случайно.
Още от ранна детска възраст Кочо обиква гълъбите и тези красиви същества вече 65 години са негови добри приятели.
Баща му, бай Начо – фурнаджията, а по-късно и съпругата му Кръстина, неведнъж са го молили и са очаквали той да се откаже от пернатите си приятели. С времето обаче, убедили се, че хобито му не е мимолетно и има дори известна научна стойност, те започват активно да го насърчават.
Наред с художествената литература, бай Кочо ревностно търси и чете книги за гълъбите. Неведнъж е търсил съвети от наши научни работници – за кръстоските, за селекционната работа, за лечението на заболелите птици.
В големия двор на къщата си бай Кочо е изградил няколко „блока“ с множество секции и „апартаменти“ за красивите птичи семейства. Разнообразието им е впечатляващо.
Тук човек наистина може да види цял свят от гълъби. Наред с обикновените – с бели крила и черна опашка (акманите) – и черните с бели очи, бяла човка и бели пера по крилата (чопарите), значително е и разнообразието на декоративните породи.
Някои от тях са герданлии, други – гащати (димеркеши), трети – чайки, има и надувачи (балонни) с големи гуши, също различни по окраска. Сравнително малък е броят на пощенските гълъби (сиви, с тъмни ленти), но тяхната дресура е най-интересна.
Колко пъти при пореден урок Кочо е пускал такива от различни населени места, за да изживее радостта от тяхното завръщане…
Често съм го виждал загледан във висините, проследявайки полета на своето птиче ято. А той наистина е интересен, защото и по начина на летене гълъбите му се различават едни от други.
Някои – каикчиите – пикират като самолети, други изписват във въздуха фигури, напомнящи висш пилотаж. Но най-големи емоции предизвикват тези, които набират височина, правят безброй салта и така стигат до земята. А колко пъти някои от тях в залисията си остават пръснати на паважа, доставяйки неизмерима радост и мъка на стопанина.
Радост – когато е регистриран нов рекорд при „такладжиите“, и мъка – когато загуби нещо неоценимо, което едва ли скоро ще възстанови.
Най-често съм го наблюдавал в двора – с накацали по главата и ръцете му гълъби, било със спринцовка в ръка, било захласнат в птичия концерт.
Наистина този смесен хор от алти и басове има своята неповторима привлекателност. Запитвал съм го кое най-много му доставя радост, за да получа неизменния отговор:
„И полетът – най-вече многобройните салта на такладжиите, и кръстоските, и резултатите от дейността ми като лечител на ятото, но най-вече – песента на някои от надувачите пред любимата.“
По песента на своите питомци бай Кочо разбира тяхното състояние, душевния им мир. Той също им отговаря със звуци и сякаш води открит диалог с тях.
Вече 65 години Кочо живее с песента на гълъбите, предавайки любовта си към пернатите и на своите внучета – Коко и Любо. Птичето му ято е своеобразна колекция, която неведнъж е онагледявала уроците по естествени науки на учениците от съседното училище „Отец Паисий“.
Любопитен е фактът, че освен нощувките през двете години в казармата, бай Кочо не е преспивал нито една друга вечер извън дома си.
По неотложни задачи е тръгвал в ранно утро не само до София, но и до Варна – първоначално със своето „Аво“, по-късно с „Москвич“ – но винаги се е завръщал привечер, за да чуе песента на птичето ято и да си легне спокоен.
автор Харалампи Станчев
вестник "Вестител" 2000 г.
