Христо Попконстантинов е един от първите по време родоповеди. Той събра и напечата народни песни, написа книги, студии и статии с мемоарно-исторически, историко-географски, етнографски и езиковедски характер. Написа пътеписи, в които се изяви като вещ наблюдател, с широка осведоменост. Състави първия учебник по стенография на български език. Нему принадлежи идеята да се основе „Народоучно и спомагателно дружество „Родопа“ (дружеството обаче не проявява някаква дейност, защото основателят му наскоро умира). Неговите трудове обръщат внимание на видни учени на времето като руския филолог Полихрон Сирку, френския славист, приятел на България, Луи Леже, Кон, Иречек и др. Запазени са писма, в които те го молят да им ги изпраща, за да ги ползват в своите научни занимания.
Как да си обясним успеха му, богатата продукция, да се изразим със сегашен език, като знаем, че той има по-малко от две години тогавашно училищно образование и умира ненавършил 41 години?
Христо Попконстантинов е рожба на героична възрожденска епоха. Това е средата на XIX век, запълнена в Родопите с остра борба между патриаршисти и екзархисти, борба за народен език и народна просвета. Това са страшните дни след Априлското въстание и по-късно - на Сенклеровия метеж, когато и идеята за политическа свобода властно завладява родопчанина.
Бащата на Хр. Попконстантинов, който е син на дюлгерин от Петково, не стои настрана от тези борби. Ученик на известния поп Глигорко той е вдъхновяван от него. По време на Априлското въстание, заподозрян, с откуп се спасява и през 1878 г. със семейството си се преселва в с. Лясково, Пловдивско.
При такива условия расте и възмъжава Попконстантинов. Едва 15-годишен, през 1873 г., е учител в родното си село. Като учител оставя трайни следи в просветното дело в Петково, в съзнанието на учениците си. Съставя „Училищни закони на пятковското училище“ — своеобразен правилник, който говори за неговите педагогически възгледи, за новия дух, който се стреми да въведе. На 11 май 1874 г., на празника на Кирил и Методий, произнася прочувствено слово.
В Лясково учителства само една година. Стремежът за по-високо образование го тегли. От 1880 г. е в София — стенограф в Народното събрание, а по-късно и началник на стенографското бюро.
Службата, която заема, му дава възможност да общува с най-видните представители на българската наука и литература като Ив. Шишманов, Ив. Вазов, Зах. Стоянов, М. Дринов и др., да се учи от тях. А и те по достойнство оценяват способностите на този родопчанин, който при това носи романтиката на непозната, тогава още в робство, българска област. От него те търсят не само служебни услуги, но и сведения за историята, бита, фолклора на Родопите. А той е доказал, че добре ги познава. Проф. Ив. Шишманов го привлича като коректор при редактиране на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Желан сътрудник е във всички периодични издания в София, Пловдив, Търново и др., като „Мин. сборник“, „Периодическо списание“, сп. „Труд“, в. „Марица“ и др.
Унаследената от бащата склонност към книжовен труд, благотворното влияние на тези външни фактори до голяма степен определят формирането на Хр. Попконстантинов. При това във впечатлителната си душа той носи мъчителния спомен за събития, наблюдения и впечатления от ярък бит и народни песни, носи и пареща обич към родния край. Тази обич, преживяното и любознателността му създават у него писателя, общественика и родоповеда.
Тя го свързва и с по-младите тогава родопски писатели и общественици – Стою Шишков и Васил Дечов. Защото Хр. Попконстантинов не е безстрастен наблюдател на живота, а активен участник и съпричастник в него. Такъв е той в своите трудове, преди всичко в трудовете си с исторически характер като: „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година“ (Пловдив, 1884 г.), „Непокорните села в Родопските планини“ (1886 г.) и др. Демократичният и свободолюбивият му характер го свързва в тясна дружба с легендарния капитан Петко. Той е и негов пръв биограф.
Характерното в тези трудове е стремежът към пълнота и широта на изложението. Неговите „Спомени…“ представят ярка картина на преживяванията на петковци и на хората от съседните на Петково села през трагичните дни на Априлското въстание. Основната тема е развита на фона на преживяванията на родопчаните, на битови и природни картини.
Има много бележки и обяснения за нрави и обичаи, за езикови особености, за исторически лица и събития. Личи желанието на автора да представи живота в цялост и пълнота. Чувства се участието му в страданията на народа. Преценката на събитията и характеристиката на лицата са от прогресивно борчески позиции на времето.
С особено остър език той говори за българите гръкомани и за българомразните аги, бейове и мюфтии, като Вълчо кехая, Митю Каратомоски, арденския мюфтия Абдул Рахман ефенди.
Характерна черта в почти всичко, написано от Хр. Попконстантинов, е, че то жанрово и тематично не е единно. Бихме казали, че то е предимно историческо, мемоарно, етнографско или диалектоложко. Песните му са придружени с обяснителни бележки от исторически, етнографски и езиковедски характер. Пътеписите му „От Витоша до Родопа“, „Писма от Родопите“, описанията му „Рупчос“, „Чепино“, както и „Пътеводител на манастира Бяла черква“ и „Пътеводител на Чепинските бани“ са своеобразни студии, изпълнени с географски, исторически, археологически, битови и други описания.
В интересната студия „Краището Бабек в Родопските планини“ за пръв път се дават сведения за този край и за жителите му, живели от векове в планината. Населението, далеч от всякаква култура и цивилизация, е запазило много черти от славянския родов бит.
Две заглавия от творчеството на Попконстантинов имат диалектоложки характер: „Няколко язикословни бележки върху Ахъчелебийското наречие“ и „Материали за изучаване на родопското наречие“. В тях преобладават примери от домашкиното на Киряк Белковски и народното творчество. Доловени са обаче най-характерните черти от говора на с. Петково, т.е. от смолянския говор, като авторът се опитва да ги определи и изясни.
Пръв Попконстантинов схваща най-характерното във широкия изговор на звука „о“, който замества старобългарските гласни ж, а, ъ, ь, когато е под ударение – „живецът на родопската фонетика“, по израза на видния историк на българския език проф. Б. Цонев.
Споровете за изговора на този звук, за неговите учленителни и слухови особености продължават дълго в езиковедско-диалектоложката литература. Едни го определят като двугласен звук с основен изговор и допълнителен преглас (Ст. Шишков), други го наричат „възходящ дифтонг“ (А. Т. Балан), трети – като „о“ с „а“ основа (Л. Милетич), четвърти – като „о“ с по-широк челюстен отвор и пр. Противоречията се дължат на нееднаквия изговор на звука в различни краища на Родопите.
В Чокманово например той е по-близо до „о“, в Мугла и другаде в Смолянско – по-близо до „а“, а някъде действително има характер на двугласна, по-точно на дифтонгоид.
Хр. Попконстантинов обръща внимание на този звук и пръв го определя като „тъпогласен“. Той отбелязва и особен широк изговор на „е“, заместващ старобългарския ят (е-двойно), и др.
Посочва като характерна старинна особеност в родопските говори тройното членуване с определително и показателно значение, дава примери за грешки в това членуване, както и за живата употреба на падежни форми – не като остатъци, а като действащи езикови явления.
Изобщо, с удивителна прозорливост, макар и без специално филологическо образование, той възприема и представя езика вярно и цялостно – бих казал, в духа на съвременните схващания, като сложно явление, като единство от три страни: звукове, форми и думи (лексика). В своите езикови бележки и занимания той е един от първите, дори сред специалистите езиковеди, които обръщат внимание на лексиката – на словарния състав на езика. Записва и представя много диалектни и чужди думи, като за някои от чуждите обяснява произхода им и чрез тях се стреми да изясни въпроси от културно-исторически характер, взаимни влияния и др.
Когато Хр. Попконстантинов пише – през 80-те и 90-те години на миналия век – литературният ни език фонетически и граматически вече е установен и оформен. В това оформяне, по понятни причини, най-малко участие имат родопските говори, които остават непознати за онези, които на практика създават езика – българските книжовници и писатели. В процеса на обогатяване на литературния ни език с нови думи и форми в последните десетилетия на миналия век, а и по-късно, родопските говори също не изиграха ролята, която биха могли да имат и която им се пада благодарение на богатата им лексика и форми. Полезни, но слабо резултатни са усилията на родопски писатели като Н. Вранчев, Т. Попратилов и др., които посочваха думи и форми за обогатяване на езика. Те и сами употребяваха някои хубави родопски думи, но творчеството им има ограничено влияние.
По-резултатно в тази насока, да се надяваме, ще бъде творчеството на съвременни писатели, които не само теоретично посочват хубави родопски думи, но и на практика ги употребяват в своите произведения. Имам предвид писатели като Ст. Сивриев и най-вече Н. Хайтов. Защото обогатяването на литературния език с нови думи, с нови значения и отсенки става най-сигурно чрез литературната, поетичната творба. Чрез нея бистрият поток на народната реч се влива и освежава мощната река на литературния език. Така Вазов от родопските, по-точно от чепинските говори, внесе в езика думи като „изник“, „заник“ и др.
В това отношение неоценени и неизползвани остават заслугите на Хр. Попконстантинов. В своите писания той също употребява хубави и типични родопски думи, които биха обогатили литературния език – като нови думи или като синоними с по-специфични отсенки. Например: „дошляци“ вместо „пришълци“, „заветка“ вместо „завет“, „кръгоглед“ вместо „кръгозор“, „смалня“, „малня“ вместо „майче“ или „нещо подобно“, „калкатина“, „калкатен“ вместо „завои, виещ се“, изрази като „премеждни времена“ вместо „съдбоносни времена“.
Напоследък в родопската литература се заговори за грешки в исторически и етнографски трудове за Родопите, които водят началото си от първите наши родоповеди, в това число и от Хр. Попконстантинов. Някои от тези грешки наистина съществуват, но те са обясними със състоянието на тогавашната наука. Не бива да се забравя, че трудовете на Хр. Попконстантинов са писани преди повече от век. Ако някои грешки и неточности механично се повтарят в по-нови трудове, вината не е у Попконстантинов, нито у Шишков.
У Попконстантинов наистина има някои терминологични неточности. Той говори за „изтурчване“ вместо „помохамеданчване“, за Сенклеровото (помашко) „въстание“ вместо „метеж“ и др. Но по основни въпроси, засягащи етническата същност на родопското население, както и за битовите връзки и взаимоотношения между българи християни и българи мохамедани, той няма и не може да има погрешно становище.
„Всички села – пише Хр. Попконстантинов в студията си „Чепино“ (ССНУ, кн. II, с. 364) – са населени с българи от мохамеданско и християнско вероизповедание.“ „В нашето село – казва той в „Спомени…“ (с. 20–21) – има много ахряни, които сами откровено казват, че бащите, а на повечето и дядовците им са били християни.“ Той не допуска деление на етническа основа в Родопите. Противопоставя обаче аги и бейове на народа, бедни и богати – нещо, което личи в цялото му творчество.
Когато в най-трагичните дни за родопското население през Априлското въстание някои аги и бейове се готвят да убиват и грабят, „кръвта е парила“, по негов израз, но българите мохамедани също са действали за успокояване на братята си християни: „Нимойте да ва е страх. Нище няма да стане по нашоса страна“ („Спомени…“, с. 52). Българите мохамедани, пише Попконстантинов, ясно съзнават своята народност. Те наричат московеца „стрикучи“, както всички българи по нашите места (с. 20).
И на практика Попконстантинов не дели българи християни от българи мохамедани. Когато през 1891 г. – гладна година, според писмо на Шишков (в: „Спомени, пътеписи и писма“, Пловдив, 1970, с. 15) – „сърцето се люлее от ужас“, Попконстантинов издействува от свой приятел в Тополово да изпрати 800 оки жито за с. Петково. В писмо до своя ученик М. Славов той нарежда житото да се раздаде между най-нуждаещите се, без разлика на вероизповеданието.
Творчеството на Хр. Попконстантинов, с богатия си фактически материал, като цяло вярно тълкуван, с многото обяснения, случки и образи, има незаменимо познавателно значение. Днес никой не може успешно да се занимава научно с родопско краезнание, без да познава това творчество. Защото то, заедно с оставеното от Ст. Шишков и В. Дечов, заема основополагащо място в българското народознание. По-специално по родопските проблеми и взаимоотношения първите ни изследователи имат верни и правилни схващания, върху които следващите поколения изграждат културната ни политика и практическата дейност в Родопския край.
Освен познавателно и научно значение, делото на Хр. Попконстантинов има и идейно, обществено и морално-патриотично значение. То излъчва възрожденски патос и разкрива личност с високи морални и граждански добродетели. С научната си стойност и морално-емоционалната си сила то устоява на времето, което като неподкупен съдник не отнема нищо от първоначалната ни представа за Христо Попконстантинов – от неговия обаятелен образ на човек, общественик и книжовник. Напротив – ходът на времето още по-ярко очертава неговия образ и дело.
Христо Попконстантинов и неговото дело са по достойнство оценени от съвременността. В негова чест се организират научни сесии, издават се трудовете му, планира се паметник в родното му село. Защото, по думите на Ст. Шишков, той ще служи като „образец за подражание“ на следващите поколения.
автор Стайко Кабасанов
списание "Родопи" 1978 г.
(текстът е писан по случай 120 години от рождението на Христо Попконстантинов)
