Когато искаме да открием нещо, върху което времето е сложило своя отпечатък, ние се обръщаме най-вече към запазените писмени документи и свидетелства. Така е и в нашия случай.
Знае се, че за времето си турският пълководец Мидхат паша е бил достатъчно добре информиран и компетентен. Той е разполагал с документация за цялото население по българските земи. Затова не можем да се съмняваме в истинността на казаното от него в публикувана статия във френското списание „Журнал д'Орион“ през 1878 г., където четем:
„Първо, трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мохамедани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мохамедани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, приели исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чада на същата тази страна, на същата тази раса и от същото това коляно; те са синове на тази страна, на същия народ, от същите социални слоеве. А между тях има и една част, които не говорят друг език освен българския.“
(Мидхат паша, 1822–1884 г., управител на Дунавския вилает, а по-късно и велик везир на Османската империя; публикувано в сп. „Научен преглед на Франция и чужбина“, бр. 49/1878 г.)
Ето и друг документ, от който научаваме следното:
„В Европейска Турция мюсюлманите са почти винаги славяни, които принадлежат към тази земя от толкова отдавна, колкото и техните сънародници християни.“
(Ами Буе, „Европейска Турция“, Париж, 1840 г.)
Принос към нашата тема дава и българският революционер Георги Раковски, който пише:
„Никъде в повестността не се споменава да са преминавали турски семейства от Азия в голямо количество в днешна Турска Европа.“
Иван Гащилов
