Не е трудно да разберем защо боровските турски читаци след Руско-турската освободителна война започват да се изселват масово, на няколко вълни, към Мала Азия. Една от основните причини за това вероятно са били извършените от тях масови насилия над българското християнско население – страхували са се от възмездие.
Когато използвам думата „изселване“, е нужно уточнение – по-скоро става дума за продължителен процес на изтичане на население към съседна Турция. Според мен този процес не се ограничава само до няколко години, а обхваща цели пет века и продължава дори до края на ХХ век. На два пъти той води до пълното обезлюдяване на селата в Лъкинския район. Дано подобни събития повече не се повтарят по нашите земи.
Когато говорим за Априлското въстание, не бива да пропускаме и друго важно историческо събитие – Сенклеровия бунт. Той също нанася тежки поражения върху българомохамеданското население и боровските читаци. След потушаването му тези хора били уплашени от слухове, разпространявани от турците, че ще бъдат изтребени от българите християни. Това ги подтикнало към масово изселване в Турция.
В тази връзка, в началото на септември 1893 г. Ст. Шишков отправя писмено запитване до околийския началник в с. Хвойна относно броя на изселилите се българомохамедански семейства от Рупчоската околия. Полученият отговор гласи:
„От 1878 г. до 18.IX.1893 г. са изселени в Турция: от Лъкавска община – 172 семейства с 872 души; от Боровска община – 153 семейства с 602 души...“
Това е първото масово обезлюдяване на този район, след което следват нови изселвания през 1885, 1894, 1903 и 1914 г. Тогавашното българско правителство не дава необходимата оценка на този сериозен проблем. Безспорно е, че тези процеси водят до значителен демографски срив в района.
На мястото на изселилите се през 1903 г. се заселват християни от Момчиловци и други родопски села. Поминъкът на боровските читаци не се е различавал съществено от този на съседните селища – основно земеделие и скотовъдство. Освен това те изработвали аби за турската армия.
В счетоводната книга на Гюмюшгердан се посочва, че основни доставчици на ямурлуци и зърнени храни за турската армия са били селата от Пловдивско: Добралък, Хвойна, Малево, Савтъще (Владиково), Борово, Косово, Лясково, Павелско и други. Данните обхващат периода от 26.I.1864 г. до 16.V.1867 г., когато Гюмюшгердан снабдявал армията с необходимите материали. До известна степен този процес продължава и след 1878 г.
Както вече бе споменато, през 1894 г. жителите на селата Борово и Карамуш предприемат масово изселване към Мала Азия. Мнозина от тях намират смъртта си там, въпреки че животът им в родните български земи е бил по-добър. Част от изселниците не успяват да се приспособят към новите условия и постепенно започват да се завръщат. До 16.IX.1895 г. обратно се връщат около 30 семейства от Борово и 10–15 от Карамуш, според историческите сведения. Младата българска държава проявява разбиране и подпомага тяхното по-бързо установяване.
В Рупчоската околия е имало само три турски читашки села – Борово и Карамуш през 1894 г. се изселва изцяло. Както вече бе отбелязано, част от семействата по-късно се завръщат от Мала Азия – ограбени и обеднели. Това съобщава в. „Родопски новини“, издаван в Чепеларе, по данни на В. Дечев.
Тук обаче авторът вероятно допуска неволна неточност, като посочва, че в Рупчоската околия има само три читашки села, споменавайки Борово и Карамуш. Третото селище не е назовано, поради което днес не можем със сигурност да установим кое е имал предвид.
Съществува и още един важен момент, който трябва да се уточни: село Карамуш, още след изселването на турците читаци, е заселено с българи мохамедани, докато Борово и Белица остават читашки села. Следователно Карамуш не е читашко, а българомохамеданско село.
От друго запазено сведение от 1895 г. научаваме, че в Борово (Рупчоска околия) са се завърнали още 8 изселнически семейства. Известно е също, че и други изселници са имали желание да се върнат в родните си места, но са изчаквали, за да видят как ще бъдат посрещнати първите завърнали се, както и дали ще могат да откупят имотите си от новите им собственици. Подобни случаи не са единични – те зачестяват. В буржоазна България условията не са били добри, но във феодална Турция положението е било още по-тежко.
През 1912–1913 г. от Лъкинския район също има изселване към Турция, но точните му размери не могат да бъдат установени. В архивите са запазени само частични сведения – имена на изселници и данни за отдаването под наем на техните имоти от държавата. Причините за това изселване са известни: силната и повсеместна турска пропаганда, както и религиозният фанатизъм.
В книгата на Станимашкото околийско данъчно управление са посочени имената на изселилите се от всички села в Лъкинския район, както и държавните безстопанствени имоти, дадени под наем.
"Миналото на Лъкински район"
Иван Гащилов
